Александър погледна към Мередит. Тя седеше като замаяна.
— Кралицата на меча заема позиция, която е свързана с твоето минало — продължи старата циганка. — Олицетворява се от красива тъмна жена със силно присъствие. Има ли такава жена в миналото ти?
Мередит се усмихна многозначително.
— Може да я всяка от стотиците — подметна тя весело.
Александър я стрелна с поглед.
— Носи огромна мъка в сърцето си — продължи мадам Роз. — Много е нещастна. Онези, които обича, са били откъснати от нея и ги дели много време и голямо разстояние.
Александър поклати глава, но не каза нищо. Тя не бе познала. В миналото му нямаше такава жена.
— Рицарят на меча — продължаваше да нарежда циганката — представлява млад мъж от недалечното минало. Той е смел, дързък, но и доста буен; разкъсва го вътрешно противоречие. Да не си ти това като младеж?
Александър я погледна, но отново си замълча. Очевидно жената е чела клюкарските колони.
— Тази карта — посочи тя — говори за влияние, което е на път да се появи в живота ти. Става въпрос за влиятелен мъж, който може да се окаже и опасен. Трябва да си предпазлив и да не приемаш помощ от него, колкото и да ти предлага. Привидно ще се държи като приятел, но зад него има коварство и измама. Иска да открадне онова, което ти принадлежи по право.
Александър се постара да сдържи усмивката си. Старата жена определено знаеше как да каканиже врели-некипели.
— Ще има доста проблеми във връзка с твои общи дела с този мъж — предупреди циганката. — Той ще оспорва завещание или наследство. — Вдигна очи да го погледне. Пламъкът на свещта осветяваше старото й лице, а тъмните очи изглеждаха необичайно блестящи и живи. — Скоро ще предприемеш дълго пътуване. Ще посетиш места и ще откриеш неща, за които не си подозирал. — Погледна Мередит. — Това е Кралицата на жезъла. Твоята карта. Трябва да стоиш до него, защото през идващите месеци единственото стабилно влияние в живота му ще бъде взаимната ви любов. Много е важно да го направиш.
Мередит отметна коса от лицето си. Имаше нещо призрачно в това място, в тази жена и предсказанията й. Изпита безпокойство. Не вярваше на гадателки, но все пак старицата я плашеше.
— Императорът заема мястото, което управлява крайното решение — продължи мадам Роз. — Трябва да си изключително внимателен, ако не искаш да те измамят. Бори се да си възвърнеш контрола, но внимавай, защото е налице сериозна опасност да те наранят, ако се впуснеш във физическа схватка с противника си. — Помълча и се изправи на стола. — Би било крайно неразумно от твоя страна, ако не обърнеш внимание на предупрежденията, мосю. Символите на картите са изключително силни.
Александър кимна, но пак не каза нищо. Бръкна в джоба и извади пари да плати на старата жена. Погледна Мередит.
— Искаш ли да опиташ и ти? — попита той.
Мередит поклати глава.
— За един ден видях достатъчно от бъдещето — отвърна тя.
Мередит не говореше френски така добре като Александър, но бе разбрала повечето от предсказанията.
Той кимна за пореден път, стана, каза на безупречен френски нещо на циганката и поведе Мередит към вратата. Навън прихна да се смее.
— Нали те предупредих, че тази работа с врачуването е чиста измама?
След този коментар помогна на Мередит да се качи в колата.
— Нищо ли не позна? — полюбопитства тя.
Той се усмихна.
— Ти как мислиш? — попита Александър и се настани зад волана.
— Според мен не остана впечатлен.
— Малкото налучкани факти може да е научила от всеки вестник или списание — сподели той, докато караше към хотела. — За опасния враг беше чудесно хрумване, това й признавам. А колкото до тайнствената тъмнокоса жена от миналото ми… — Отново прихна. — Те май са любим образ на всички гадателки. Всеки мъж има една красива тъмнокоса жена в миналото ся, а всички жени ще се влюбят в красив мургав мъж.
— Защо не? — престори се на засегната Мередит. — С мен се случи.
— Нямахме нужда от гадателка — възрази той. — Ако си спомняш, предрекох съвместното ни бъдеще в деня, когато се видяхме за пръв път.
— Така беше. — Направи пауза. — Сигурен ли си, че не става въпрос за някоя от онези екзотични жени, когато беше безгрижен ерген?
— Жена, разделена от онези, които обича, от дълго време и на голямо разстояние? — Засмя се. — Такава жена няма.
— Възможно е да не знаеш…
Той се обърна и я погледна загрижено.
— Измъчва ли те това, matia mou? Миналото ми, имам предвид.
— Нямаше да съм човек, ако не ме измъчваше — призна тя. — Но се уча да се справям.
— Няма друга — увери я той. — Вече не.
Глава 20
Александър и Мередит напуснаха Сен Тропе и се отправиха с кола по брега към Марсилия, после поеха на север по Рона към Арл и Авиньон. Спряха за няколко дни в замъка на семейство Киракис на двадесет километра североизточно от Авиньон.
— Знаеш ли, постоянно се мъча да си представя как си работил тук заедно с работниците — не се стърпя Мередит да подкачи Александър при една разходка из лозята. — Колкото и да се старая, не те виждам отдаден на физически труд. — Погледна го дяволито и добави: — Освен в леглото, разбира се.
— Зла жена — обяви той с дрезгав глас и я притисна към себе си. — Не си ли наясно с разликата между труд и удоволствие?
Тя обгърна врата му с ръце.
— Би трябвало. Достатъчно дълго вече съм с теб.
Напуснаха замъка с намерението да не се отбиват никъде до Лион, където имаха предварителна резервация за една вечер в хотел „Роял“, но и двамата не очакваха мистрала — студения, сух и особено силен вятър, който често вилнее из долината на Рона. Поради силния вятър Александър на няколко пъти почти загуби контрол над колата и накрая и двамата решиха, че е неразумно да продължават.
— Ще останем в Монтелимар, докато вятърът утихне — каза той на Мередит. — Тук има великолепен замък превърнат в хотел „Император“. Само четиридесет стаи. Много уютен и уединен. Ще отседнем там.
— Често ли се случват такива неща? — попита Мередит, все още замаяна от силния вятър.
— По-често, отколкото жителите на долината биха искали — отвърна той. — Разправят, че когато мистралът вилнее, жителите по долината на Рона беснеят.
Мередит продължаваше да се впечатлява колко спокойно и непринудено Александър се разбираше с всеки, с когото контактуваше. Сега го наблюдаваше как безгрижно бъбри на безупречния си френски с хотелиера мосю Роже Льотре и очарователната му съпруга и остана с впечатлението, че са приятели от дълги години.
— Отсядал съм тук много пъти — обясни Александър, докато ги отвеждаха към стаята. — Мосю Льотре има удивителния талант да предразполага всички гости да се чувстват уютно, сякаш са у дома си. Дадоха ми стаята, където обикновено отсядам. Номер петнадесет. Дъщерята на мосю Льотре — красивата млада жена на рецепцията — май ме смята за суеверен, защото винаги искам тази стая.
Мередит спря за миг да се възхити на старинните прозорци с витражи.
— Накъдето и да погледна, виждам все картини от живота на Наполеон — изкоментира тя. — По прозорците, портретите по стените…
Александър се засмя.
— Хотелът е кръстен на него. Императорът е отсядал тук четири пъти — все в тази стая — с четири различни любовници.
Влязоха в стаята; той даде щедър бакшиш на пиколото и затвори вратата.
— А ти? — шеговито попита Мередит. — Колко любовници си водил тук?
— Само теб, matia mou. — Взе я в прегръдките си. — Преди винаги съм идвал сам. С изключение на веднъж…
— И кой беше с теб тогава?
— Майка ми — отвърна той ухилен. — Беше по време на първото ми пътуване из южна Франция, когато бях на четиринадесет.
— Обзалагам се, че дори тогава си очаровал всички госпожици — предположи тя и го целуна по носа.
— Бях по-скоро стеснителен недодялан младеж.