Тя го целуна отново — този път по устните.
— Много ми е трудно да го повярвам.
— Хммм… Значи репутацията ми е далеч по-лоша, отколкото си давам сметка — промърмори той.
Прегърна я силно и я погледна с дяволит блясък в тъмните очи.
— Е, защо не престанеш да се съпротивляваш и не покажеш, че репутацията ти наистина е заслужена? — подразни го тя.
Той се усмихна многозначително.
— Не се сещам какво друго бих направил с по-голямо удоволствие.
Мистралът продължи три дни, като през последните два и валя проливно. Докато изчакваха бурята да премине, Александър и Мередит не излязоха от хотелската стая. Когато огладняваха, а това не се случваше често, искаха да им сервират в стаята. На четвъртата сутрин дъждът спря и вятърът се укроти значително. Когато Мередит се събуди, Александър — вече облечен — стоеше до прозореца и наблюдаваше изгрева.
— Спря ли? — попита Мередит, седна в леглото и притегли чаршафа, за да се покрие.
Тръсна глава, за да отметне коси от лицето си.
Той кимна и се обърна към нея:
— Добре е да тръгнем рано. Пътят до Париж е дълъг.
Тя се усмихна и протегна ръце към него.
— Изглеждаш разочарован.
Александър прекоси стаята и седна на леглото.
— Не бих се оплакал, ако бе продължило още няколко дни. — Целуна я нежно. — Принудителното ни затворничество тук ми допадна.
Очите й се впиха в неговите.
— И на мен — призна тя тихо. — Но и двамата знаем, че не може да продължава вечно, скъпи.
Той се насили да се усмихне.
— Както винаги си права, мила. И въпреки това не ми е лесно да се разделя с идиличния ни живот тук.
— Животът ни винаги ще бъде идилия, стига да сме заедно — обеща тя. — А колкото до романтичните бягства, които така майсторски уреждаш, разполагаме с време до края на живота си да ги реализираме.
— За пръв път дойдох тук, когато бях на дванадесет — разказваше Александър на Мередит, докато се разхождаха по брега на Сена във вечерния здрач. — Майка ми беше болна и не й позволяваха да пътува сама. При всяко желание да пътешества баща ми винаги я съпровождаше. После пораснах и започнах да го замествам, ако имаше неотменими ангажименти. — Спряха да се възхитят на изключително красивия мост Александър — най-впечатляващия от мостовете над Сена; насладиха се и на гледката към Гран и Пти Пале срещу Инвалидите. — Мама обичаше всичко във Франция — продължи Александър. — Предаде тази своя обич и на мен. От всички градове, които съм посещавал по света, Париж остава моят любим град.
Спря за миг, бръкна в джоба си и извади монета, която хвърли във водата. Мередит го погледна въпросително, но си замълча.
— Старите навици трудно се забравят — подметна той непринудено. — Така правехме с мама — също като туристите, които винаги хвърлят монета във Фонтана Ди Треви в Рим. Та тогава, при първото ми идване тук, тя ми каза, че ако хвърля монета в Сена и си пожелая нещо, то непременно ще се сбъдне. Никога не й споделих, че не вярвам. Просто го правех, за да й доставя удоволствие. Продължавам да го правя по навик и защото — поради някаква налудничава причина — ми създава усещането, че съм по-близо до духа й.
— Що за човек беше тя, Александър? — попита Мередит, доловила желанието му да говори за майка си.
— В много отношения приличаше на теб — отвърна той с тъжна усмивка. — Силна, енергична, решителна. Беше невероятна жена — красива и женствена, — но и изключително смела. Въпреки състоянието си водеше пълноценен щастлив живот. Мама беше от оцеляващите. Никога не бе имала собствена професия — дъщерите на аристократите трябва само да са красиви и културни, — но когато по време на войната баща ми я оставил в Ню Йорк, за да постъпи в Кралския гръцки флот, именно тя ръководила корпорацията от Ню Йорк, взимала главните решения и му докладвала при всяка възможност. Доста сериозно постижение за жена без никакъв опит в бизнеса, освен ако човек не приеме, че да си госпожа Константин Киракис си е работа само по себе си.
— Разбирам — промълви Мередит бавно. — Майка ти е била богатото момиче, оженило се за бедното момче, и двамата живели щастливо и честито до края на живота си.
Александър кимна. Облегнат на парапета, той замислено гледаше водата.
— В началото семействата на мама и на татко сякаш били от различни планети. Нейното се родеело с почти всички кралски особи в Европа. Притежавали огромно наследство. Мама имала прислужнички за всичко. Дори я обличали, ако пожелаела. Татко бил съвсем друго нещо.
Син на пристанищен хамалин, тринадесето дете в семейството, израснал по доковете на Пирея. Никога нямали достатъчно пари и храна, та да стигне за всички. Съществуванието им било постоянна битка за оцеляване. Когато децата се бият за последната трохичка, нещо става с тях. Това е начин на живот, който или пречупва духа на човек, или го бута да се стреми нагоре. Татко се оказал боец. Искал да получи повече и го направил.
— Като теб — отбеляза Мередит.
Александър я погледна и се усмихна.
— Моите битки в миналото бяха от друго естество — уточни той непринудено. — Никога не съм водил битка за оцеляване, макар на моменти да ми се е струвало, че се боря за живота си.
Тя го прегърна.
— Никога няма да те оставя да се бориш сам, скъпи — увери го Мередит. — Винаги ще бъда до теб, през цялото време.
Той я притегли още по-плътно към себе си.
— Ти си онова, което винаги ми е било нужно…
— Но вече съм до теб — прошепна тя.
Още преди самолетът на корпорацията да кацне на „Кенеди“, новината за тайната женитба на Александър Киракис и Мередит Кортни бе стигнала до медиите. Репортери и фотографи, струпали се при портата, очакваха нетърпеливо завръщането на младоженците от медения месец. Но Александър отдавна си бе изработил шесто чувство да долавя присъствието на папараците — преди още да ги бе зърнал, знаеше, че ще ги причакат на слизане от самолета.
— Готова ли си да се изправиш лице в лице с глутницата? — попита той, докато се спускаха заедно по стълбичката.
— Да се изправя лице в лице с тях ли? — засмя се Мередит. — Забрави ли, че съм една от тях.
— Не и този път, любов моя — напомни й той. — Днес си тяхна плячка.
— Сигурно, но след толкова време, прекарано от другата страна на микрофона, знам как да се справя с тях — отвърна тя уверено.
Посрещна ги официален представител на летището и се извини за неудобството, което журналистите създават. Съпроводи ги до друга част на летището — там бързо минаха през митническите формалности — и после ги заведоха до паркираната лимузина, заобиколени от малък взвод бодигардове. Миг преди колата да потегли, журналистите ги догониха, заобиколиха автомобила и затрудниха изтеглянето им. Докато бавно си пробиваха път през тълпата, проблясващите светкавици на фотоапаратите заслепиха Мередит. Журналистите крещяха въпроси, викаха имената им, настояваха за изявление и снимка. Тя се премести по-близо до Александър, който я прегърна, за да я предпази. Той не откликна на молбите им за изявление и остана непреклонен. Най-сетне колата задмина тълпата и се насочи към изхода.
— От къде ли са разбрали? — ядосваше се Александър. — Само двама души знаеха за намерението ни и бяха предупредени да мълчат. Вероятно твоят продуцент…
Мередит се усмихна уморено.
— Не, Харв не би го направил — увери го тя. — Но ще се изненадаш с какви източници разполага добрият репортер. — Отпусна глава на рамото му. — Хотелски служители, сервитьори, дочули част от разговор по време на вечеря, продавачи в магазини…
— Или стара циганка врачка от Сен Тропе?
Беше средата на декември. В студената сива сутрин почти нищо не се виждаше през високите от пода до тавана прозорци в кабинета на Александър в Световния търговски център, но той не го забелязваше. Дори сега, три месеца след като се върна от меден месец, още не насмогваше да се справи с натрупалата се писмена работа по време на отсъствието му. Всеки ден се срещаше с Джордж — обсъждаха докладите, договорите, евентуално разрастване на корпорацията. Докато го нямаше, Джордж се бе справил чудесно.