Смехът на Александър не бе особено весел.
— Повярвай ми, скъпа, единственото, което Дона Манети изпитва към мен в момента, е дълбока омраза — увери я той. — Никога няма да забравя как ме изгледа онзи път, когато я изпратих до вкъщи след епизода в ресторанта. Ако ме питаш, беше готова да ме убие. Така се стараеше да бъде прелъстителка, а аз се държах към нея като към дете, каквото си е.
— Това още не означава, че не те желае, любов моя — обясни Мередит с разбиране и го погали по бузата. — Колкото и да ти се сърдех заради нея, никога не съм преставала да те желая.
— А в момента? — попита той тихо.
Очите им се срещнаха.
— В момента ли? Желая те повече от всякога — отвърна тя искрено.
Той се усмихна, взе чашата от ръката й и я постави встрани. После я прегърна и жадно я целуна. Тя се облегна върху стената на ваната, почувствала се в безопасност в обятията му, докато той разпалваше пламъка на страстта й. Телата им се сляха. Александър я погледна. Лицето й беше без грим, а дългата й коса лепнеше по главата и шията. Гледката напълно го опияни.
Дори в този момент тя бе най-красивата жена, която бе виждал.
Макар преди женитбата Мередит да се радваше на известна лична слава, тя бързо откри колко се е променил социалният й статус, откакто стана госпожа Александър Киракис. В най-добрите магазини на Манхатън преди й оказваха специално отношение, даваха й най-добрите маси в ресторантите — но само ако имаше резервация. Дрехите й от модни дизайнери бяха безплатни, ако ги носеше по време на предаванията си. А сега хората сами идваха при нея. Дизайнери от Ню Йорк, Париж и Рим изпадаха в екстаз, когато тя проявяваше интерес към техен модел. Уреждаха проби в часове, удобни за нея. Някои от тях изработиха тоалети специално за нея. Желаеше ли нещо от някой по-престижен магазин в Манхатън, беше достатъчно секретарката й да звънне, за да й донесат въпросния артикул в Олимпик тауър. Когато пътуваха с Александър, във всеки хотел, където отсядаха, тя получаваше внимание, равно на оказаното нему. Александър се наслаждаваше да я глези. Поне веднъж месечно агент на някои от първокласните бижутерски магазини в града пристигаше в апартамента с голяма колекция пръстени, гривни, огърлици и обици и бе достатъчно Мередит само да се възхити от нещо, за да го притежава. Разполагаше с повече бижута, отколкото би могла да носи; дрешник с кожени палта и друг — с размерите на предишната й спалня, — пълен с дрехи, обувки и аксесоари.
Но както Александър отбеляза веднъж, с привилегиите дойде и напрежението. През годината, откакто се омъжи за Александър, тя откри, че често го защитава пред хора от международните бизнес среди, които гледаха на него като на безскрупулен партньор, а на бизнес маниерите му — като на неетични. Опитваше се да е дипломатична всеки път, когато някой го нападаше заради предполагаемото му участие в делата на Манети в Рим. На всички критики отговаряше, че е лична работа на съпруга й как да ръководи делата на „Киракис корпорейшън“. Тя не го съветва как да преговаря, а той не й казва как да води предаването си.
Колкото и да бе странно, даде си сметка Мередит, седнала пред тоалетката в спалнята им, никой никога обаче не споменаваше някоя от бившите му любовници. Нито пък подмятаха пред Александър за връзката й с Ник Холидей навремето. Остави четката за коса и погледна замислено портрета на Елизабет и Дейвид, който висеше в спалнята. Питаше се дали да не го премести отново, този път в някоя от гостните, където Александър едва ли ще го вижда така често. Той видимо се чувстваше неудобно. Отначало сякаш бе заинтригуван, но думата „объркан“ като че ли изразяваше по-добре състоянието му. Да не би Елизабет да му напомня за някоя от тъмните страстни жени от миналото, чудеше се тя. Съмняваше се дали някога щеше да узнае. Той категорично отказваше да го коментира.
Цюрих
Огромното разрастване на дейността на „Киракис корпорейшън“ в Швейцария принуждаваше Александър да търси финансова помощ от външни източници. Наложи се да уреди среща с шестима членове на швейцарски банков консорциум, за да обсъди плановете си и да ги убеди — както се надяваше — да подкрепят проектите му. Макар че срещата бе уговорена преди седмици и Мередит възнамеряваше да пътува с него, служебни задължения я принудиха да промени плановете си в последната минута. Александър отлетя сам за Цюрих с надеждата да си осигури необходимите заеми и да се върне възможно по-бързо в Ню Йорк, но без да е сигурен, че ще постигне и двете без компромис.
Първоначалният замисъл беше срещата да се състои в неговите офиси на „Рамищрасе“, но Александър се погрижи да не е там, когато банкерите пристигнат. Възнамеряваше да закъснее. Спомни си един мъдър съвет от баща си: „Не им давай възможност да видят колко го желаеш, Александър. Те са като пирани. Надушват кръвта ти, страха.“ Прецени, че десетминутно закъснение ще го охарактеризира като отговорен, но не безкрайно нетърпелив, затова изчака точно толкова, преди да се яви в офиса. Тези хора са ми необходими, повтори си той, докато се качваше сам с асансьора, но не бива да им позволя да разберат това.
Влезе в заседателната зала, спря за миг, плъзна поглед и видя недоволните изражения на петимата мъже вътре. Извини се за закъснението.
— Говорих по телефона с мой сътрудник в Истанбул — обясни той. — Вие, естествено, сте в течение, че правя проучвания за нефт в морето на Ява.
Всички кимнаха.
— Защо поискахте да се срещнете с нас, господин Киракис? — попита един от мъжете и така огласи общото любопитство.
Александър се усмихна непринудено.
— Според мен трябва да сте наясно.
— Нали не възнамерявате да настоявате за заем? — обади се друг от банкерите.
— Точно това имам предвид. — Александър направи пауза. — Има ли някакъв проблем?
— Не, разбира се — увери го същият мъж. — Просто в миналото „Киракис корпорейшън“ винаги се е самофинансирала и…
— Поправка: обикновено се е самофинансирала — прекъсна го Александър вежливо. — Но не когато планираме значително разширяване на дейността, какъвто е случаят сега.
— Разбирам.
Александър огледа мъжете.
— Мнозина от вас познаваха баща ми, нали? — попита той. — От време на време вероятно сте имали общи делови преговори.
Трима от мъжете кимнаха.
— Щом сте го познавали, знаете, че той беше брилянтен бизнесмен — отбеляза Александър. — Именно той превърна „Атина Маритайм“ в най-големия търговски флот в Източното полукълбо, а сега вече и в света. „Киракис корпорейшън“ се роди от успеха на „Атина“, както ви е добре известно. Петрол, диамантени мини, автомобили, самолетостроене…
— Привлякохте вниманието ни, господин Киракис — прекъсна го един от мъжете нетърпеливо. — Всички определено сме заинтригувани да разберем какво сте намислил. Накъде точно биете?
— Искам разширяване. В голям мащаб. — Очите на Александър бавно се местеха от човек на човек, сякаш ги изучаваше старателно. — Господа, когато заех мястото на баща ми като председател на борда на „Киракис корпорейшън“, активите й в Европа, Северна и Южна Америка, Азия и Африка възлизаха грубо на деветстотин милиона швейцарски франка. Днес те са по-близо до четиринадесет милиарда.
Банкерът отново се намеси:
— Всички сме наясно с впечатляващото досие на „Киракис корпорейшън“. Но знаем също, че обикновено е успявала да се самоиздържа финансово — добави той.
— В миналото постъпвахме така при всяка възможност. — Очите на Александър сияеха като полирани оникси. — Но за да се осъществи замисленото от мен разширяване, са ни необходими няколко големи заема. И естествено всяка банка, която предложи помощта си, може да очаква да е водеща за корпорацията при бъдещи трансакции.
Сред групата се разнесе шумен шепот и мъжете започнаха да кимат един след друг.
Сега вече ги залови! Александър почти надушваше възбудата им.
— Възнамерявам да се разширя не само в Швейцария, но и в цяла Европа. Така както постъпих в Съединените щати. Смятам да включа и нови дейности, непробвани от баща ми.
— Например? — попита един от мъжете.