— Не съм сигурен дали съм готов, мислите ми да се избистрят — призна той, но отпи от кафето. — Снощи пих, защото исках да забравя.
— И помогна ли ти?
Той сви рамене.
— Поне за известно време.
— Заслужава ли си мъките?
Манети поклати глава.
— Свърши работа само за вечерта. Не си струваше нито усилията, нито парите. — Продължи да отпива от горещото кафе. — А и ми причини това ужасно главоболие. — Не му позволявай да направи това с теб, татко — заяви тя решително. Подбираше думите си внимателно и го дебнеше дали ще хапне нещо. — Винаги си бил боец, от онези, които оцеляват. Длъжен си да отвърнеш на удара.
— О, Донатела, все още си такава идеалистка! Вероятно прекалено много съм те пазил в миналото — промълви той с тъжна усмивка. — Наистина отвръщам на удара. От месеци се браня с всички сили. Но нещата приключиха. Загубих играта. Няма причина да продължа да се боря.
— Невъзможно е! — възкликна тя разгневено.
— Приеми го — промълви той уморено. — Всичко приключи.
— Не, татко! — настоя тя упорито. Не е приключило! В никакъв случай още не е!
Донатела Манети, обезпокоена от състоянието на баща си, се погрижи да не остава сам повече от няколко минути. Никога не го бе виждала такъв: пребледнял, обезверен. Ако преди се тревожеше, че баща й ще посегне на живота си, сега тази мисъл я ужасяваше. Стараеше се да прекарва повече време с него, но ако нямаше възможност, държеше Маргарита — единствена от домашната прислуга, останала във вилата, — да е при него. Напоследък той рядко излизаше, така че беше лесно да го държи под око.
— Чувствам се като затворник — мърмореше Манети, когато Донатела настоя да го придружи по време на неколкократните му разходки до Порто Ерколе. — Прекалено съм стар за бавачка.
Не знаеше какво да му отвърне. Обожаваше баща си и й беше страшно неприятно, че се налага да го третира като проблемно дете, но не виждаше друга възможност.
— Обещавам ти, татко, че нещата ще се оправят в най-скоро време — говореше тя.
Не минаваше ден да не проклина Александър за случилото се; не минаваше ден да не се закани, че ще си отмъсти.
Обзет от безнадеждност, Карло Манети изпадна в дълбока депресия. След дълги години на победи сега се оказа, че не може да губи. Бе тотално съсипан, направо го довършиха. За жалост поражението бе единственото нещо в живота, което Карло Манети отказваше да приеме. Виждаше само един път пред себе си.
Осъзна какво трябва да направи.
— Татко, ядеш колкото врабче — отбеляза Донатела, докато го наблюдаваше как ровичка из храната с вилицата. — Насили се да хапнеш. Иначе ще се разболееш.
— Какво значение има вече?
Гласът му звучеше вяло.
— Огромно — настоя тя упорито. — Не бива да се предаваш, татко. Трябва да си силен, ако ще се бориш с Александър Киракис.
— Не е възможно — промълви той уморено. — Откажи се, Донатела. Не си в състояние да победиш този мъж в собствената му игра. Само ще се нараниш.
— А ти какво ще предприемеш, татко? Да не си намислил да умреш от глад? — попита тя.
— На този етап не мисля нищо, Донатела. Абсолютно нищо — отвърна той равнодушно. Стана от стола. — Искам да остана малко насаме. Ако пазачите ми не възразяват, разбира се.
В погледа му към Донатела и Маргарита се четеше обвинение.
Донатела го изчака да излезе от трапезарията. Най-после Маргарита наруши мълчанието.
— Според мен баща ви има нужда от лекар, синьорита — промълви тя тихо.
Донатела се обърна към нея.
— Май съм съгласна с теб — промърмори тя.
Револверът лежеше върху бюрото. Преди да го вземе. Манети го гледа дълго и замислено. Няма да е толкова лесно, колкото очакваше; не е толкова смел, колкото си представяше. Да умреш от собствената си ръка е твърде мъчително.
Разгледа оръжието внимателно — така хирург оглежда инструмент, който би спасил живот. Ала инструментът в ръката на Манети бе предназначен за смърт. Някога държеше оръжие в къщата само като средство за защита; сега вече нямаше какво да защитава. Беше ограбен — при това законно — и беше безсмислено да се съпротивлява повече. Александър Киракис се оказа прекалено умен за него. Манети дори не бе подозирал какво ще го връхлети.
Вдигна оръжието с трепереща ръка. Как казваха японците? Да запазиш самообладание? Той, Карло Манети, щеше да напусне този свят точно както се бе появил — като беден селянин. Но щеше да възвърне достойнството на предците си. Гордостта му щеше да остане ненакърнена, както си беше редно. Повтаряше си в обърканото си съзнание, че така ще спаси Донатела, и дори си вярваше.
Когато притисна дулото до дясното си слепоочие и натисна спусъка, последните му мисли бяха устремени към дъщеря му.
Глава 23
Рим
Лимузината намали ход и спря пред сградата с офисите на „Киракис корпорейшън“. Щом Александър слезе, репортери и фотографи — всички жадни да докажат връзката между него и самоубийството на Манети — го нападнаха.
— Господин Киракис, кажете…
— Сеньор, това свързано ли е с намерението да придобиете компанията на Манети…
— Хер Киракис, сега, когато Карло Манети е мъртъв, ще…
— Мосю Киракис, смъртта на Манети ще повлияе ли върху вашето…
— Погледнете насам, сър…
— Ще направите ли изявление…
— Само още една снимка, сеньор…
Джордж Прескът, на крачки зад Александър, им направи знак с ръка да ги оставят на мира.
— Без коментар — заяви той твърдо. — Без коментар.
Влязоха в сградата и охраната тутакси зае позиция да попречи на журналистите да влязат. Качиха се с експресния асансьор до офисите на Александър на осемнадесетия етаж. Предстоеше да се проведе специално съвещание с ръководителите на италианските клонове и правителствени представители, бързащи да си измият ръцете от изпадналата във финансово затруднение компания на Манети. Обърна се към Джордж:
— С колко време разполагаме?
— Подранили сме — уведоми го Джордж, след като погледна часовника. — Ще пристигнат след около час.
Александър свъси вежди.
— Ще бъда в кабинета. Извикай ме, когато пристигнат.
— Разбира се.
Угрижен, Джордж проследи как Александър влиза в кабинета и затваря вратата. Откакто узна за самоубийството на Манети, се намираше в странно състояние. Целият свят го обвиняваше за смъртта на италианския автомобилен магнат, макар Александър да нямаше нищо общо с влошените финанси на компанията. Джордж не се съмняваше, че Александър истински съжалява за смъртта на Манети, и сметна за най-добре да го остави насаме. Съзнаваше колко трудно би било да общува с него в този момент.
Седнала пред огледалото, Донатела Манети прикрепваше деликатния дантелен воал върху черната шапка с широка периферия. Чувстваше се като вдървена, сякаш част от нея умря заедно с баща й. Сега, изучавайки отражението си в огледалото, й се струваше, че от там я гледа непозната. Лицето ми е като на стара жена, помисли си тя. Очи, видели прекалено много насилие, устни, забравили какво е усмивка. Определено не е лице на млада жена.
Сети се един библейски израз и започна да си го повтаря: „Око за око… Око за око…“ Но ще й бъде ли това достатъчно някога, запита се тя. Не, изкрещя поразената й душа. Александър ще плати за стореното, татко, закле се тя.
Журналистите превърнаха погребението на Карло Манети в медиен цирк. Като гладни хищници обсадиха Донатела, а тя не се откъсваше от постоянния си компаньон Лука Агрети; вкопчи се в него като изгубило се изплашено дете. Те кръжаха неспирно край нея, снимаха я, заслепяваха я със светкавиците си. Тя се опита да закрие очи, но се оказа безполезно. Най-сетне се обърна гневно към тях, наруга ги и настоя незабавно да я оставят на мира.
— Мислите само за хонорарите си! — изкрещя тя. — Не проявявате никакво съчувствие, никакво състрадание към моята загуба. Баща ми е мъртъв и Александър Киракис е виновен за това! Идете да преследвате него! Щом пресмятате в какъв тираж ще се продадат вестниците ви, ако отпечатате сензация, идете при убиеца на баща ми, защото той е онзи, дето само не постави пистолета до слепоочието му и не дръпна спусъка!