Всяка дума на Кафир поразяваше Александър като удар с чук.
— И как точно ще се отрази това на сондажите ни във водите край Ява? — попита той.
Говореше тихо. Седеше до прозореца и гледаше към минаретата в далечината. Кафир свъси вежди.
— Обектите, сегашна собственост на корпорацията, ще бъдат национализирани. Без съмнение ще стане така.
Александър го изгледа.
— Значи ще ги загубим — промълви той бавно. — Какво ме съветваш да предприема?
Кафир сви рамене.
— Решението трябва да вземеш ти, но е добре сега да продаваш, да спасиш каквото е възможно — изрази мнението си той.
— Да спася… — Александър свъси вежди. Сондажите бяха едно от първите му начинания, когато пое ръководството на корпорацията. Затова му лежаха така на сърцето. — Ще помисля — обяви той накрая.
Кафир стисна зъби.
— Не чакай прекалено дълго — предупреди той.
— Ще те потърся отново — обеща Александър. — Имаш там хора, на които може да се разчита, нали?
Турчинът кимна.
— Човек в Джакарта. Англичанин. Имам му пълно доверие.
— Проверил ли си го?
— Естествено — отвърна без колебание Кафир. — Не рискуваме ненужно. Баща ти ми даде този урок преди години.
Александър се насили да усмихне.
— Не съм изненадан. Татко винаги се е впечатлявал от твоята изпълнителност.
— Баща ти беше чудесен човек, Александър.
— Да, да. — Александър седна на ръба на бюрото на Кафир. — Искам да поддържаш контакт с твоя човек в Джакарта. А също и с мен. Всяко ново развитие да ми се докладва веднага, независимо кое време на деня или нощта е. Ясно ли е?
— Напълно — увери го Кафир.
— Чудесно. Ще се чуем. — Стисна ръката на турчина. — Не ме разочаровай.
Тонът му бе непринуден, но в тъмните очи имаше предупреждение, което свари турчина неподготвен.
— Никога — увери той.
Александър се обърна и в стъклата на вратата забеляза отражението от угриженото изражение на Кафир. Това го разтревожи.
Ню Йорк
Старинният часовник в кабинета на Александър показваше два след полунощ. Мередит седеше на бюрото му; очите й бяха зачервени от часовете, прекарани в четене и препрочитане на вестникарски изрезки, статии и собствените й бележки. Отказваше да се предаде, макар да беше късно и да се чувстваше крайно изморена. Откакто Александър замина за Истанбул, стоеше до късно вечер и отново преглеждаше материалите за семейство Райън.
Реши, че е време да си ляга. Беше изтощена и от работата й нямаше никакъв ефект. Потисна прозявката си и започна да прибира материалите в кашона. Вдигайки купчина стари пожълтели вестникарски изрезки, нещо хвана погледа й и тя се спря. Една черно-бяла портретна снимка на Елизабет лежеше върху бюрото до поставената в сребърна рамка снимка на Александър с Мередит, направена по време на медения им месец. Нещо в двете снимки я обезпокои. Вдигна ги бавно и ги постави една до друга. Разгледа внимателно лицата на Елизабет и Александър. Двама души от различен свят, време и държава, а такава поразителна физическа прилика! Не беше за подценяване. Направо невероятно: и двамата имаха едни и същи остри, правилни черти, еднакъв цвят на кожата, еднакви тъмни, гъсти коси. Но именно очите впечатляващо черните очи — привлякоха вниманието й. И двамата имаха тъмните, блестящи очи на цигани. Страшно си приличаха… Не, не е възможно. Александър е син на Константин и Мелина Киракис. Синът на Елизабет е мъртъв. Но в съзнанието й отекнаха думи: „Бил съм опасно наранен и за малко да умра… Родителите ми никога не говореха за това… А що се отнася до баща ми — бил съм не само последният му шанс да е баща, но и единствената му надежда да има наследник за империята Киракис… Не могли да стигнат до него… След четири дни се отказали… Когато й съобщили, тя изпищяла като смъртно ранено животно… Последният път, когато я видели, била жива…“
Мередит погледна портрета на Елизабет и сина й. Майка и дете с едни и същи черти, с еднакви черни очи, блестящи като полиран оникс. Мислено си представи портретите на Константин и Мелина, окачени във фоайето на вилата им в Гърция, и се сети как на шега бе отбелязала пред Александър: „Сигурно си подхвърлено дете. Не приличаш нито на нея, нито на него.“ Не, повтори си тя, просто не е възможно.
На следващия ден се обади на Уилям Маклоски в Чикаго.
— Забравих да ви питам нещо — подхвана тя. — Бил сте там, когато Дейвид Райън е починал. Знаете ли случайно къде е погребан?
— Не е — отвърна Маклоски без колебания.
— Не ви разбрах.
— Както ви казах, мадам Кортни, момчето почина в онзи стар кладенец, от където не успяха да го извадят. Дори след като официално обявиха, че е мъртво, така и не извадиха трупа. Тялото не беше намерено.
Берлин
Берлинската криминална полиция арестува мъж. Това бе първият от серията арести, последвани от широкомащабно разследване на незаконни финансови сделки в Германия. Чрез сложни операции бяха укривани, прани, трансферирани и претрансферирани милиарди долари. Полицията провеждаше разследването в продължение на месеци, но първата истинска улика се яви след анонимно телефонно обаждане до централата на Криминалната полиция в Берлин. Механизъм в централата не позволяваше на обаждащия се да преустанови връзката, докато специално електронно табло не го освободи. Така полицията засече от къде е обаждането. Нямаше начин да определят самоличността на анонимния доброжелател, но знаеха от къде е.
Номерът беше от сграда с офиси във Виена.
Само след час вестниците разполагаха с новината за арестите. Съобщаваше се, че първият арестуван продължавал да се кълне в своята невинност. Бил натопен преднамерено, били му устроили капан — повтаряше той пред полицията. Не знаел чие е това гнусно дело, но бил така сигурен за заложената клопка, както не се съмнявал в името си.
Мъжът беше старши вицепрезидент в „Киракис корпорейшън“.
Париж
Централата на Интерпол се намираше във впечатляваща сграда от стъкло и стомана и се издигаше над едно- и двуетажните жилищни сгради наоколо. В компютърния център на приземния етаж инспектор Адриан Десан „разговаряше“ с машините, които съдържаха масиви от база данни за тайните на множество хора.
Адриан Десан беше нисък мъж, с леко наднормено тегло, към петдесетте. Ходеше, влачейки крака, сякаш желаеше да преодолее разстоянието с минимално усилие. И говорът му беше бавен и спокоен. Обличаше се небрежно — дрехите му винаги се нуждаеха от гладене. Ала за колегите му, имали привилегията да работят в тясно сътрудничество с него, външният му вид представляваше фрапиращ контраст с невероятния детектив. Десан имаше изключително аналитичен ум и способността да запаметява и най-незначителната подробност, която понякога се оказваше разковничето при особено заплетени случаи. „Задънените“ разследвания изведнъж се разплитаха, когато с тях се заемаше Адриан Десан. Неугледният му външен вид му помагаше, защото мнозина — дори сред заподозрените — го вземаха за глупав или мързелив. Десан бе от онези рядко срещани професионалисти, чиято мисъл бързаше напред и предусещаше каква стъпка трябва да се предприеме. Веднъж попаднал на улика, никога не се проваляше.
Загледан замислено в думите и цифрите върху екрана, Десан се сети за запитване до Интерпол във връзка с арести в Берлин преди три дни. Намирисваше на пране на пари. Поклати глава. Ни най-малко не се съмняваше, че това е върхът на айсберга. Беше убеден, че задържаните са само малка част от международна престъпна мрежа, занимаваща се с незаконни финансови операции из цяла Европа. Когато говори с Валтер Мендлер, главен инспектор от берлинската криминална полиция, остана изненадан как така арестите са били предизвикани от анонимно обаждане. За него бе странно, че берлинските му колеги са разбрали от къде е обаждането, а не са успели да идентифицират кой е позвънил. Не си бяха направили труда да продължат разследването, но Десан прояви любопитство и реши да поразпита тук-там. След няколко дискретни телефонни разговора откри, че сградата с офиси, от където е дошло обаждането, не е отдадена под наем на частно лице, а на корпорация. Несъществуваща корпорация. Офиси във Виена, където никой никога не се е мяркал. Холдингова компания, която очевидно не се занимава с нищо. Никой не знаеше предмета й на дейност, нито кой я контролира. Десан звъня три пъти на номера, който Мендлер му даде, и всеки път попадаше на телефонен секретар. Не остави съобщение. Анонимният мъж, обадил се на берлинската полиция, или бе част от мрежата бизнесмени, заети с пране на пари, или е имал друга причина да иска да скрие самоличността си. Силно развитите инстинкти подсказваха на Десан, че нещо не е наред и си заслужава да го проследи.