Александър се бе затворил в кабинета си в Световния търговски център цяла сутрин. Отказваше да се види с когото и да било и не приемаше телефонни обаждания. Опитваше се да се концентрира, но не успяваше. Мередит се оказа права, помисли си той. Стана, отиде до прозореца и се загледа в поемащите към открито море кораби. Наистина бе необходимо да се махне за известно време, да подреди всичко в главата си, да овладее проблемите. Изпита задоволство, че Мередит настоя да заминат за Саутхамптън. Очакваше с нетърпение да прекара известно време насаме с нея, да поговорят на спокойствие.
След два часа му предстоеше среща с неколцина банкери. Не я очакваше с нетърпение и му се искаше да я отложи, но щяха да обсъждат твърде важни въпроси и не биваше да се бави дори ден. Пое дълбоко въздух. Е, поне е последният делови ангажимент, преди да заминат за уикенда.
Изжужаването на интеркома наруши потока на мислите му. Наведе се и ядосано щракна лостчето.
— Стейси, казах, че не желая да ме безпокоят!
— Да, сър, но тук един господин настоява да ви види. От Интерпол е — обясни тя задъхано.
— Интерпол ли? — Какво общо има Интерпол? Поколеба се за миг. — Добре, пусни го.
— Да, сър.
Вратата се отвори и влезе някакъв мъж. Никак не отговаряше на очакванията на Александър: беше нисък, набит, на средна възраст с разрешени коси и бавна, провлечена походка. Прекоси усмихнат кабинета, за да подаде ръка на Александър. Двамата се здрависаха и той се представи:
— Инспектор Адриан Десан от Интерпол. Удобно ли е да ви задам няколко въпроса?
— Относно какво? — попита Александър нетърпеливо.
— За някои… несполуки в дейността на корпорацията ви — отвърна Десан. — Разрешавате ли да седна? На крак съм от сутринта и съм малко уморен.
Александър кимна, но предупреди:
— Не разполагам с много време. След час-два имам среща в града и…
— Няма да ви задържам дълго — увери го Десан и седна. — Знаете, естествено, че един от вашите висши ръководители е арестуван в Берлин по обвинение, че е извършвал незаконни действия, нали?
— Разбира се.
— Бях в Берлин. Говорих надълго и нашироко с него. Кълне се, че е невинен — подхвана Десан. — И съм склонен да му вярвам.
Александър го изгледа изпитателно.
— Защо?
— Защото смятам, че е бил злепоставен преднамерено. Който го е направил, всъщност се е целил във вас, мосю Киракис.
— Интересна хипотеза, инспекторе — отбеляза Александър предпазливо.
— Според мен е напълно очевидно — продължи Десан и изброи всички злополуки, сполетели „Киракис корпорейшън“ през последните няколко години. Показа на Александър компютърните разпечатки и другата събрана информация по време на разследването си. — Излиза, мосю Киракис, че корпорацията ви се крепи на разклатена основа.
— Да, преживяваме известни затруднения — призна Александър. — Но това се случва и на най-солидните компании.
— Възможно е. — Десан направи пауза. — Не ви ли се струва обаче странно, че до 1982 година, когато вие оглавихте борда на директорите, делата на „Киракис корпорейшън“ бяха относително спокойни?
— Накъде точно биете, инспекторе?
— Мен ако питате, някой много държи да ви изхвърли от бизнеса завинаги — изстреля Десан направо.
Александър се усмихна.
— Положително мнозина биха го желали — съгласи се той. — Но е малко вероятно да го постигнат.
— Сигурен ли сте?
Александър го погледна.
— Да — отвърна той решително. — Напълно.
Десан затвори куфарчето си и го остави на пода.
— Когато арестуваха Курт Бадрут, мосю, в Интерпол се получи запитване дали е свързан с прането на пари. От самото начало нещо в обстоятелствата около арестуването му не беше наред. Бадрут настояваше, че е бил съзнателно натопен, и аз бях склонен да му повярвам още тогава.
— Защо? — попита Александър. — Казахте същото преди малко. Защо му вярвате?
— А вие не му ли вярвате? — контрира го Десан.
— Вярвам му, естествено — отвърна Александър без никакво колебание. — Но аз го познавам от години. Никога не би направил нещата, за които го обвиняват.
— И аз го познавам — увери го Десан и разказа на Александър за проучванията си около Курт Бадрут. — Убеден съм, че е бил само пионка, мосю Киракис. Истинската мишена всъщност сте вие.
— Аз ли? — Александър направи усилие гласът му да прозвучи спокойно.
Десан му разказа какво бе научил за „Киракис корпорейшън“ и приключи със смъртта на Каролин Грейсън в Лондон.
— Според официалната версия е било злополука — завърши той.
— Но вие не вярвате, така ли? — попита Александър бавно.
— Не. — Десан свъси вежди. — Някой е искал да изглежда като злополука и е свършил добра работа да убеди хората, че е така. Но мен не може да ме подведе. — Замълча за момент. — Настъпвал сте интересите на доста хора, откакто поехте активно юздите на „Киракис корпорейшън“, нали?
Александър се усмихна кисело.
— Когато си в бизнеса, инспекторе, не е възможно да постигнеш голям успех, без да си създадеш някой и друг враг по пътя.
— Но съперниците в бизнеса обикновено не прибягват до убийство, за да спечелят — отбеляза Десан. — Не, мосю Киракис, според мен онзи, който действа, има нещо персонално против вас. Тук съм с надеждата да изразите някои предположения кой може да е.
— Списъкът, опасявам се, е доста дълъг — призна Александър. — Личните ми взаимоотношения са създали почти толкова враждебност, колкото и деловите ми сделки. — Направи пауза и погледна часовника си. — Трябва да вървя. Банкерите не обичат да чакат. Времето е пари — това е философията им. Но ако ми оставите координатите си…
Десан написа телефона на хотела, където бе отседнал.
— Ще бъда тук няколко дни — съобщи той.
— Но аз ще отсъствам. Тръгвам утре късно следобед и вероятно ще се върна едва в началото на следващата седмица — обясни Александър.
Французинът посочи картичката, която му бе връчил.
— Телефонът ми в централата на Интерпол в Париж е от другата страна. Ако се сетите за нещо — каквото и да било, — което да е полезно за разследването, моля не се колебайте да се свържете с мен.
— Непременно — обеща Александър.
Неприкрито загрижен, Десан впи очи в Александър.
— Мосю, моля ви не гледайте лековато на въпросите, които обсъждаме — предупреди той. — Ако предположението ми е вярно, вашите бизнес интереси — а и животът ви — вероятно са в опасност.
Дълго след като Десан си тръгна, Александър размишлява върху думите му. Инспекторът си бе свършил работата отлично. Знаеше какво се случва в корпорацията почти толкова добре, колкото и самият Александър. Споделяше теорията на Десан, че нищо не е случайно — всеки проблем, всяка криза са били внимателно режисирани с една-единствена цел: да го провалят. Зад целия кошмар стоеше умен човек. И изключително опасен.
Александър пое дълбоко дъх. Десан искаше имена; имена на хора, чийто стремеж бе да го унищожат. Едва не се разсмя. Как да посочи от безкраен списък име на човек, готов да го унищожи? Та той дори не знае от къде да започне. Сдоби се с някои изключително мощни врагове в света на бизнеса, а с още повече в личния си живот — бяха не само могъщи, но и несравнимо по-безскрупулни. Всеки от тях имаше и мотиви, и средства да го смаже. Но кой точно — или кои, защото не изключваше вероятността да са се обединили — стоеше зад всичките му грижи?
Кой го ненавижда толкова много, че полага такива усилия да го срине?
— Защо не се откажеш, Лари? — попита Мередит и се засмя, отдалечавайки се от познатия сиво-син декор на „Манхатънски наблюдател“. — В битка на интелекти ти ще си напълно безпомощен!
— Радвам се, че си възвърна чувството за хумор — отбеляза помощник-продуцентът и се размърда на високия стол, от където наблюдаваше Мередит по време на репетицията. — Днес цял ден беше в отвратително настроение.
— Кой на мое място нямаше да е? — попита тя, престорено сърдита. — Прекарвам по четиринадесет часа дневно — а и повече — в тази зоологическа градина. Съпругът ми е в командировка и когато ми звънне, едва си държа очите отворени…