— Ти искаше да си звезда, скъпа — напомни й той дружелюбно.
— Така е.
Мередит тръгна към кабинета си и по пътя се сблъска с Кейси.
— Ако се наложи да работя още един сезон с Лари, ще поискам да ми плащат вредни — оплака се тя. — Подлуди ме по време на репетициите сутринта.
— Подлудява всички — увери я Кейси засмяна. — Свободна ли си на обяд? Има едно страхотно местенце на Тридесет и шеста и Медисън. Защо да не опитаме…
— Изключено. Ще поръчам да ми донесат нещо — прекъсна я Мередит. — Искам да си тръгна от тук довечера в разумно време.
— Александър ли се връща? — попита Кейси.
Мередит поклати глава.
— Ще ми се да беше така — въздъхна тя. — Но работа го задържа в Париж. Представа нямам кога ще си дойде.
Мередит вече наближаваше, когато секретарката й изскочи от кабинета и по лицето й се изписа видимо облекчение.
— Обадих се в студиото. Стефан каза, че вече си тръгнала — подхвана Синди и кимна към вратата. — Вътре те чака куриер. Носи плик за теб.
— Защо не го взе ти? — учуди се Мередит.
Синди поклати глава.
— Имал инструкции да ти го връчи лично. Реших, че е важно.
Мередит кимна. В офиса я чакаше млад униформен куриер. Изправи се и попита любезно:
— Мередит Киракис?
— Да.
— Бихте ли се разписали тук? — помоли той. — Трябва лично да ви го връча.
Тя драсна името си на разписката и пое плика. Куриерът излезе и тя затвори вратата. Щом е толкова важно, за да й го връчат лично, значи не е предназначено за други очи. Взе ножа за отваряне на писма и разряза плика. Вътре имаше един-единствен лист: фотокопие на документ от септември 1953 година. Нямаше придружителна бележка. Впрочем обясненията бяха излишни. Всичко беше от ясно по-ясно. Някой друг се бе ровил в миналото на съпруга й и на Елизабет Уелдън-Райън. Някой друг бе открил истината, доказателството, което самата тя търсеше, за да потвърди връзката между Александър, семейство Киракис и евентуално семейство Райън. Но кой? Кой бе открил следата? Кой знаеше за това? Усети как и последната капка кръв се дръпна от лицето й, докато се взираше в официалния документ от гръцкия съд в Атина. Свидетелство за осиновяване. Осиновяването на Александър.
Глава 27
Мередит лежеше на леглото и усещаше как главата й пулсира. Щом видя съдържанието на онзи плик, най-лошите й предчувствия се потвърдиха. Наистина отвори кутията на Пандора и освободи всички демони, обитавали миналото на Александър. Защо въобще не се отказа от материала, запита се тя за пореден път; защо не остави миналото — тайните от Йоанина — заровени, както искаха Том Райън и Константин Киракис? Как ще му го съобщя, чудеше се тя и усещаше, че коремът й се стяга на възел.
Погледна листа в ръката си. Макар имената на родителите, отбелязани върху документа за осиновяване, да бяха непознати за нея гръцки имена, тя се досещаше каква е истината. Александър е синът, за когото Том и Елизабет смятаха, че е починал в онзи стар кладенец в Йоанина. Александър е Дейвид Райън!
Как са успели, питаше се Мередит. Как са уредили да получат акт за раждане и документ за осиновяване, без никой да разбере? Дали са го направили, без да събудят нечии подозрения? И какво е струвало на Константин Киракис да скрие истината от света? А и от самия Александър.
Чу стъпки отвън и бързо напъха листа в дамската си чанта, после отново легна. Вратата се отвори и Александър влезе. Спря, изгледа я загрижено за миг, прекоси стаята и седна на леглото до нея.
— Искаш ли да ми кажеш какво не е наред? — попита той с нежни нотки в гласа и я погали по косата.
— Май съм чумава.
Постара се гласът й да прозвучи безгрижно.
Когато преди час влезе в сградата и портиерът я уведоми, че Александър я чака горе, се изплаши как ще застане лице в лице с него, защото той мигом щеше да разбере, че нещо не е наред. Александър инстинктивно долавяше, когато нещо я измъчваше.
— Истината — настоя той твърдо, но проявявайки търпение. — Какво има?
— Сериозно — изглежда съм хванала някакъв вирус — инатеше се тя. — Докато те нямаше, работех по четиринадесет часа на ден, ако не и повече, за да подготвя новите материали за излъчване. Преуморих се, не се хранех добре и се опасявам… Явно е срив.
— Защо не си вземеш един-два свободни дни — предложи той и отметна кичур коса от челото й.
— Ако си взема почивка сега, Харв ще прати полиция по петите ми — усмихна се тя плахо.
— Неговите проблеми са негова грижа. Ти си моя и затова настоявам, matia mou. Няма да позволя да се преумориш до смърт.
— Не намираш ли за редно да правиш същото, което проповядваш? — попита тя полушеговито. — Колко пъти напоследък си лягаш доста след полунощ?
— В моя случай е различно и ти го знаеш — отвърна той със свъсени вежди. — Нося отговорност за корпорацията, аз съм Киракис! Преди да стане твърде късно и да бъдат нанесени прекалено много щети, налага се да разбера кой е тръгнал да ме разорява. Съдбата на Ай Би Ес не лежи на плещите ти, макар от време на време да ти се струва така. Настоявам да си вземеш няколко почивни дни. Не желая да те видя как припадаш от изтощение.
Погледна го и почувства, че всеки момент ще се разплаче.
— Обичам те — промълви тя и обгърна врата му с ръце. — Каквото и да стане, както и да ти изглеждат нещата, моля те, никога не забравяй колко много те обичам.
Александър я прегърна силно. Нещо я терзаеше и не беше маловажно, независимо от усилията й да го заблуди. Защо не сподели с него по каква причина е толкова изплашена?
Мередит прочете бавно писмото и го хвърли на бюрото по-скоро раздразнена, отколкото ядосана. От клиниката в Лозана, Швейцария, й изпращаха отговор на запитването относно Елизабет Уелдън-Райън — вероятна пациентка в болничното заведение през септември 1953 година. Също като двете предишни писма — от администрацията на институтите в Женева и Давос-Дорф — и това беше официално и не съдържаше никаква информация. Мосю Мишел Буве, административният директор, обясняваше любезно колко иска да й помогне, но политиката на клиниката била да брани интересите на пациентите. За жалост не бил в състояние да й даде никаква информация, за който и да е пациент; дори не можел да й съобщи имена.
Стана и отиде до прозореца. Коледната украса по улиците подсказваше, че празникът наближава, но тази година Мередит беше далеч от приповдигнатото настроение. Насилваше се да изглежда весела само за да не събуди подозренията на Александър. Винаги така много се радваха на Коледата. Празнуваха по американския календар на двадесет и пети декември, а после втори път — на шести януари, за да спазят традицията, при която бе израснал Александър. Мередит свъси вежди. Вече толкова години той живееше с гръцките традиции и ценности. През целия си живот — поне откакто се помнеше — се мяташе за грък, за син на Константин и Мелина Киракис. Какво ще стане с него, когато му кажа истината, питаше се Мередит.
Влезе секретарката й.
— Мередит, това току-що пристигна за теб. Пише ЛИЧНО — поясни Синди и й подаде плика.
Мередит го пое и погледна адреса на подателя — адвокатска кантора в Лос Анжелис. Докато отваряше плика, си даде сметка колко се страхува да разбере какво е съдържанието. Нямаше сили да поеме нова изненада толкова скоро след онази в петък.
Прочете бързо писмото. Къртис Хармън, старши съдружник в кантората, движеше делата на имението на госпожа Райън и фонда, учреден на нейно име. Беше научил за интереса на Мередит относно имота на Томас Райън. Молеше да се свърже с него при първа възможност, за да обсъдят какви грижи се полагат за госпожа Райън от фонда, основан от „Фондация Киракис“ със седалище в Атина. „Фондация Киракис“ ли? Засега не виждаше никаква връзка, но нещата щяха да се изяснят веднага след като разговаря с господин Хармън. Погледна секретарката си.
— Синди, не ме свързвай с никого — нареди тя. — Известно време ще бъда заета.