Синди кимна и излезе.
Мередит звънна в Лос Анжелис. Съобщи името си на телефонистката и Къртис Хармън се обади почти веднага.
— Получих писмото ви, господин Хармън, но трябва да призная — малко съм объркана. Проявявам интерес към имението Райън, но какъв е този фонд?
— Искате да кажете, че не знаете? — изненада се той.
— Не, не знам.
— Госпожо Киракис, през ноември 1953 година „Фондация Киракис“ е учредила фонд в полза на госпожа Райън. Съвсем естествено предположих, че сега го ръководи съпругът ви, понеже Константин Киракис е покойник от няколко години. Корпорацията учреди този фонд, защото господин Киракис — Константин Киракис имам предвид — се чувстваше отговорен за смъртта на детето на госпожа Райън и за злощастното й психическо състояние след злополуката — обясни Хармън.
Не се и съмнявам, помисли си Мередит гневно, но на глас попита предпазливо:
— Какво точно осигурява фондът за госпожа Райън?
— Винаги е покривал всички разходи в клиниката в Лозана, Швейцария — отговори Хармън. — Не знаехте ли?
— Пропуснала съм го — излъга Мередит. — Съпругът ми е оставил фондацията в много добри ръце, но няма време да следи как вървят нещата.
— Естествено. Напълно ви разбирам — обади се той любезно. — Всъщност винаги съм поддържал връзка с доктор Караманлис.
— Сега май той оглавява фондацията — подметна Мередит привидно небрежно.
— Знам, че движи всичко, свързано с фонда — потвърди Хармън, — включително и имението в Бел Еър, където някога са живели семейство Райън.
— Имението ли? — Мередит се обърка. Нали според завещанието на Том Райън къщата остана на грижите на Ник Холидей. — Не разбирам…
— Преди две години фондът я пое от Ник Холидей, който я наследил от господин Райън — уточни Хармън. — Господин Холидей имал известни финансови затруднения по онова време и…
— Защо? — прекъсна го Мередит. — Искам да кажа за какво му е била нужна къщата на фонда?
В главата й се завъртяха всевъзможни мисли.
— Представа нямам, госпожо Киракис — отвърна адвокатът искрено.
— Споменахте, че госпожа Райън е пациентка в клиниката в Лозана, нали?
— Точно така. Доколкото ми е известно, тя е там, от както е постъпила през септември 1953 година.
Мередит се опита да подреди мислите си. Административният директор на болницата „Кифисия“ в Атина й обясни, че Александър Киракис никога не е бил пациент там — което въобще не я изненада при дадените обстоятелства, — но госпожа Елизабет Уелдън-Райън бе прекарала там шест седмици — от 2 август 1953 до 15 септември 1953 година. Всичко започваше да си идва на мястото.
— Госпожо Киракис? — обади се плахо Хармън, опасявайки се да не би линията да е прекъснала.
— Чувам ви — увери го Мередит. — Благодаря, господин Хармън. Много ми помогнахте.
— Ако и друг път съм в състояние да услужа, моля не се колебайте да ме потърсите — предложи великодушно той.
— Непременно.
Тя остави бавно слушалката и се опита да осмисли всичко чуто. Картината се изясняваше, с изключение на едно: как е оцелял Александър, когато всички са го смятали за мъртъв? Някой непременно знае отговора на този важен въпрос. Пое си дълбоко въздух, защото си даде сметка, че е изправена пред най-трудната задача през целия си живот.
Тази вечер трябваше да каже на Александър.
Александър прочете документа няколко пъти мълчаливо. Най-сетне се обърна към Мередит, която го гледаше загрижено.
— От къде ти попадна това? — попита той с напрегнат тон.
Тя си пое дълбоко въздух.
— Представа нямам. Донесе ми го специален куриер в телевизията. Нямаше съпровождаща бележка, нищо.
— Следователно знае и друг.
— За жалост — промълви тя тихо. — Отначало помислих, че някой го е открил, докато се е опитвал да ми помогне в разследването, но…
— Чудя се — подхвана той бавно, чувствайки как гневът му расте, — за колко ли други неща са ме лъгали. — Хвърли ужасен документа, сякаш бе влечуго, готово да го ухапе смъртоносно. — Лъжи! Целият ми живот е бил изтъкан от лъжи!
— Не те разбирам.
— Защо никога не са ми казали? — зададе въпроса, сякаш тя можеше да му отговори. — Оставиха ме да вярвам, че съм техен роден син!
— Но за тях ти си бил такъв!
Изгледа я.
— Ти пък от къде знаеш? — попита той ледено. — Никога не си ги познавала. Господи, излиза, че и аз не съм ги познавал! Живях с тях цял живот… откакто се помня, а всъщност не ги познавам.
— Познавам и двамата, Александър — обади се тя търпеливо. — Прекарах месеци да ги опознавам. Започнах да долавям мислите им, усещах емоциите им. Майка ти Мелина е била готова да умре, за да дари баща ти със син.
Той се изсмя мрачно.
— Щеше да е най-добро разрешение на проблема. — Гласът му потрепери. — Да бяха платили на някое младо момиче да износи дете от него. Определено е щяло да им излезе по-евтино от онова, което са предприели. А и щеше да е законно. Не като отвличане…
— Александър… — Мередит се опита отново да вземе думата.
Той поклати енергично глава да й даде знак да замълчи.
— Не, не ги защитавай! — прекъсна я рязко. — Посегна за палтото си. — Имам нужда да остана сам за малко. Отивам да се поразходя.
Обзе я дълбока тъга; не за себе си, не за Александър, а за Константин и Мелина Киракис — бяха дали всичко възможно за детето, което считаха за свой син. Само Господ бе наясно с какво чувство за вина са отишли в гроба.
Той се върна късно. Мередит го чакаше в спалнята. Събра всички материали за Елизабет Райън — искаше да му ги покаже. Никакви лъжи повече, помисли си тя, докато разглеждаше фотографиите. Той и без това смята, че е бил предаден. Ако ги укрия, ще се обърне и срещу мен.
Когато се прибра вкъщи, Александър нямаше никакво желание за разговори. Опита се да избегне каквито и да било приказки, но Мередит прояви настойчивост. Поиска да му обясни как е научила за уредения от Киракис фонд за Елизабет преди тридесет и три години, как е издирвала фактите, коя е единствената нишка, свързваща семейство Райън с родителите му. Добави, че не знае всички отговори, но не се е отказала.
— Значи… нови тайни — процеди той ледено. — Това само доказва, че човек и цял живот да живее с някого пак не го познава.
— Те са те обичали, Александър. Положително са имали сериозни основания, за да постъпят така — не спираше да му повтаря тя.
— Естествено. На Константин Киракис му е трябвал подходящ наследник за империята му. — Александър не криеше презрението си. — Готов е бил на всичко, за да осигури бъдещето на тази империя. Дори да открадне дете, след като не е бил в състояние да има свое!
— Знаеш, че не е така. И двамата са те обичали. Очевидно е.
Тя не бе сигурна дали той е чул и думичка от аргументите й. Стоеше и гледаше като омагьосан портрета на Елизабет и детето й.
— Защо никога не са ми казали истината? — негодуваше Александър.
Крачеше напред-назад из стаята, а думите му бяха пълни с горчивина.
— Вероятно са ги посъветвали да си мълчат — предположи Мередит.
— Защо? По каква причина?
— Сам призна колко те е травмирала случката — дори си я изхвърлил от паметта си. Ами ако са се страхували, че ще превъртиш, като ти я напомнят?
— Или са се страхували да не си възвърна паметта, защото ще се сетя кой съм и какво са направили с мен! — сряза я Александър. Погледна снимката на Елизабет, която сега държеше в ръцете си. — Какво ли е било за нея — а и за баща ми — да повярват, че съм мъртъв? Какво ли е почувствала, когато са й съобщили, че детето й е умряло?
— Тя не чувства нищо — отбеляза Мередит тихо. — Когато е узнала, че си мъртъв, е изпаднала в особено състояние.
Извърна се да я погледне.
— Значи е още жива?
Мередит кимна.
— В Швейцария, в клиниката в Лозана — уточни тя. — Там е от 1953 година. Оказа се, че „Фондация Киракис“ не само се е грижила за разходите й там, но и за поддържането на имението на семейство Райън.