— „Фондация Киракис“ — бавно повтори Александър, отчетливо изговаряйки думите, сякаш е захапал кисел плод. — Караманлис.
— Какво? — не разбра тя.
— Когато баща ми почина, фондацията премина в ръцете на добрия му приятел и личен лекар Перикъл Караманлис — обясни Александър. — Той има пълен контрол над нея.
— Значи затова не си знаел за този фонд… — изрече тя бавно и усети как парчетата от загадката се наместват в съзнанието й.
Той поклати глава.
— Не, бях в неведение, но се обзалагам, че милият доктор знае всичко. — Спомни си за проведения с Караманлис разговор веднага след смъртта на баща му. — Нещо ми подсказва, че знае всичко. Ако го намеря, ще разбера истината.
— Къде е той сега?
— Нямам представа, но едва ли ще ми отнеме много време да го открия.
Мередит се безпокоеше за Александър. Струваше й се, че е обсебен от идеята да научи истината, да възстанови някак паметта си. Той не се спираше пред нищо: изпрати свой човек в Лос Анджелис да събере филмите на Елизабет Райън от архивите на „Сентуриън студиос“; прати частни детективи из цял свят, за да открият служителите на баща му, които са били в Йоанина по време на трагедията; проведе куп телефонни разговори и откри Перикъл Караманлис.
— Живее в Рафина — съобщи той на Мередит. — Там разполага с вила, за която несъмнено е платил баща ми… Константин Киракис.
— Ще му се обадиш ли? — попита Мередит загрижено.
— Не. Заминавам за Рафина — отвърна той мрачно. — Когато разговарям с него, искам да го гледам в очите. Искам да съм наясно дали ми казва истината.
— Идвам с теб — обяви тя без колебание.
На следващото утро отлетяха за Гърция.
От Атина до Рафина Александър и Мередит пътуваха с хеликоптер. Кацнаха на хубавата морава пред великолепната вила на Караманлис в средиземноморски стил, с изглед към морето. На слизане от хеликоптера Александър вдигна поглед и видя доктора на верандата, опасваща третия етаж на сградата.
— Знае — съобщи той на Мередит, докато двамата бързаха по моравата, за да се отдалечат от вятъра, който перката на хеликоптера завихряше. — Отнякъде знае и ни очаква.
Във вилата ги въведе момче от азиатски произход и ги съпроводи до голяма стая, богато декорирана в скъпи тъкани в тежки цветове.
— Доктор Караманлис ще слезе всеки момент — обяви момчето и излезе.
— Много е красиво — отбеляза Мередит тихо, обърнала поглед към панорамния изглед на Егейско море през превърнатите в арки прозорци.
— Би трябвало да е — отвърна Александър навъсено. — Мълчанието му, несъмнено, е било добре платено.
Перикъл Караманлис се появи. Беше по-дребен, отколкото го помнеше Александър, и сякаш доста отслабнал. Авторитетът, излъчван някога от силното лице с изсечени черти и остър нос, ясният му глас, увереното поведение, дори начинът, по който се движеше — всичко това бе изчезнало. Докато прекосяваше стаята, изглеждаше крехък. Направи им знак да седнат.
— Радвам се да те видя, Александър — заговори той тихо на английски. — Мина много време.
— Това е съпругата ми Мередит — обади се Александър с ледени нотки в гласа. — Мередит, това е Перикъл Караманлис, изключително добър приятел на баща ми.
Не си даваше труд да скрие презрението си. Караманлис се здрависа учтиво с Мередит и пак се обърна към Александър.
— Разочарован съм, че не си идвал досега тук.
— Нима? — възкликна саркастично Александър.
Караманлис се направи, че не е забелязал тона му.
— Седнете, ако обичате. Нещо за пиене?
— Не желая нищо за пиене. Искам отговори на някои въпроси — рязко го прекъсна Александър.
Седна до Мередит на дивана.
— Разбира се. Какъв е проблемът?
Караманлис се бе настанил срещу тях и продължаваше да се диви колко много прилича младият мъж на Константин Киракис.
— Интересувам се от една американка, актриса — изстреля Александър. — Казва се Райън. Елизабет Уелдън-Райън.
Караманлис трепна, сякаш го удариха. Направи безуспешен опит да прикрие реакцията си.
— Значи я познаваш — констатира Александър.
— Знам за нея, но никога не сме се срещали лично.
— Кажи ми какво знаеш, докторе — подкани Александър със заплашителен тон.
— Не си спомням много… Едно от неудобствата на възрастта. — Гласът на Караманлис потреперваше. — Беше в Гърция да снима филм, ако не се лъжа. Детето й загина при нещастен случай.
— Нещастният случай е станал в Йоанина, нали? — не преставаше с въпросите си Александър.
— Не знам…
— Не може да не си спомняш — настоя Александър. — От Хелена съм чувал, че ти си се грижил за мен след моята злополука…
— Какво общо има това със семейство Райън…
— Ти ще ми кажеш, докторе — сряза го Александър. — При някаква злополука в Йоанина съм бил критично наранен. Синът на семейство Райън е загинал при подобни обстоятелства. И двамата сме били четиригодишни.
— Това не означава, че двамата сте свързани…
— Не ме лъжи, докторе! — избухна Александър и скочи на крака. Извади няколко листа от голям плик и ги хвърли на масата пред Караманлис. — Разгледай ги добре, а после ми кажи истината.
Караманлис ги прегледа внимателно: актове за раждане, медицински досиета. Този момент бе очаквал с ужас тридесет години. Докато преглеждаше документите, всичко изплува ясно в съзнанието му. Две деца, родени почти по едно и също време, и двете с рядък тип кръвна група. Съвпадение? На някой непосветен в истината вероятно би се сторило и така.
— Обясни ми го, ако можеш, докторе — предизвика го Александър.
Лекарят поклати глава.
— Александър, ти не разбираш… — започна той.
Александър сграбчи възрастния мъж за ризата и го изправи на крака.
— Никакви лъжи повече, Караманлис! — предупреди той гневно. — Живея в лъжа цял живот. Сега искам истината!
Мередит бързо се изправи, готова да се намеси при необходимост.
— Не знам…
Александър понечи да удари Караманлис.
— Истината, докторе! — настоя той непреклонно. — Или да ти напомня, че сега аз контролирам щедрия фонд, който баща ми остави на твое име? Имам власт да те унищожа… Да те унищожа напълно.
Караманлис кимна победен.
— Седни, Александър. Ще ти кажа всичко, което желаеш. Те трябваше да го направят преди години.
Почувствал се внезапно изтощен, Александър се отпусна на стола.
— Слушам те — промълви той тихо.
Караманлис стана и отиде до прозореца. Загледа се в морската шир, сякаш събираше смелост от нея.
— Познаваме се с баща ти от деца. Живеехме в Пирея, бяхме най-добри приятели. Имахме еднакъв произход, споделяхме едни и същи мечти. Привързаност като нашата не се среща често. Бях край него, когато се влюби в Мелина. Когато се ожениха, я предупредих, че няма да може да има деца. Но тя бе упорит човек, както сам знаеш. — Разказа за трите спонтанни аборта на Мелина и как е загубила Дамян. — Беше бременна, когато Дамян умря, а на другото дете не му бе писано да се роди.
Откакто бяха пристигнали, Мередит се обади за първи път:
— Тя е имала и четвърти спонтанен аборт, така ли докторе?
Чу как той рязко си поема въздух.
— Да — потвърди той. — Беше в петия месец. И двамата бяха така уверени, че този път всичко ще бъде наред, че бебето ще се роди живо и здраво. — Поклати глава. — Загубата на това дете почти уби Мелина, едва не унищожи и двамата. Така мечтаеха за голямо семейство, а ето че въобще нямаше да имат деца. Мелина искаше да си осиновят, но… — Караманлис отново поклати тъжно глава. — Константин не искаше и да чуе. Беше изключително горд и упорит човек. Искаше свои деца — синове, които да носят името му и да продължат делото му…
— Тогава как…
— Законите за осиновяване в нашата страна са доста строги, Александър. Когато Мелина се посъветва с властите как да осинови дете, тя се натъкна на редица трудности — припомни си Караманлис. — В Гърция процесът е дълъг. Когато става въпрос за доброто на детето, съдът взима под внимание всичко: религията на евентуалните родители, финансовото им състояние, причините за осиновяването. Нужно е да се вземе съгласието и на двамата биологични родители, ако детето е законородено. Възрастта се оказа препъникамъчето за Мелина. Съдът прояви неотстъпчивост: Константин и Мелина били прекалено възрастни да осиновят бебе по онова време.