Върху предната броня имаше тазгодишна лепенка на Американското адвокатско дружество, което подсказваше, че тя по всяка вероятност все още практикува. И не беше омъжена — не носеше венчална халка. А до лепенката на адвокатското дружество имаше разрешително за паркиране в много скъп и недостъпен за външни лица жилищен квартал на около три километра от търговския център. Човекът кимна доволно. Тия лепенки бяха много полезни.
Той слезе от фолксвагена, отиде до кошчето за боклук, демонстративно хвърли нещо в него и със същото движение прибра разписката от банкомата. Жената наистина бе постъпила глупаво. Със същия успех би могла да хвърли на боклука данъчната си декларация. Сега беше разголена, напълно открита за всякакво проучване.
Когато се върна в колата, мъжът погледна името върху разписката: Д. Хинсън. По-късно щеше да провери в телефонния указател. А от специализирания раздел на указателя сигурно щеше да разбере и в коя градска фирма работи. Това му даваше две потенциални мишени. Напоследък банките бяха започнали да пропускат някои цифри от номерата на сметките, защото знаеха, че клиентите им небрежно изхвърлят разписките и така стават лесна плячка за хора като него. Той обаче не търсеше пари, интересуваше го нещо далеч по-лично.
Продължи да седи лениво под топлите слънчеви лъчи. Очертаваше се чудесен ден. Мъжът се облегна, но след миг отново надигна глава, защото вдясно от него една жена започна да товари — покупки във вана си. Носеше тениска с надпис: МАЙКА НА ФУТБОЛИСТ. На задната седалка имаше бебе. Зелена лепенка върху предната броня потвърждаваше, че жената е майка на изявен ученик от местното средно училище за настоящата година.
Полезно сведение, помисли си той: бебе и ученик в седми или осми клас. Паркира до вана и зачака. Жената отиде да върне количката пред магазина, оставяйки бебето съвсем само.
Мъжът слезе от фолксвагена, приведе се през отворения страничен прозорец на пикапа и се усмихна на бебето, което загука и отвърна на усмивката. В колата цареше безпорядък. Навярно същото беше и в къщата на жената. Ако имаха алармена система, вероятно никога не я включваха. И сигурно забравяха да заключват вратите и прозорците. Истинско чудо беше, че престъпността в страната не е скочила до небесата, след като милиони идиоти като нея крачеха слепешком през живота.
На задната седалка лежеше учебник по алгебра — без съмнение захвърлен там от сина. До него мъжът забеляза детска книжка с картинки, значи имаше поне още едно дете. Изводът се потвърждаваше и от чифт зацапани със зелено маратонки под задната седалка; по размер изглеждаха като за пет-шестгодишно момче.
Човекът погледна дясната предна седалка. Ето: списание „Пийпъл“. Той надигна глава. Жената току-що бе оставила количката на редицата и сега разговаряше с някаква позната, излязла от магазина. Мъжът посегна и придърпа списанието. Отзад бе залепено етикетче с име и домашен адрес. Колкото до домашния телефон, мъжът вече го имаше. Сякаш за негово удобство жената бе сложила отстрани на стъклото надпис „Продава се“ с телефонния си номер.
Още един успех. Ключовете висяха на таблото. Мъжът подбра онези, които трябваше да са от дома й, притисна ги върху топка маджун и бързо взе отпечатъци. Влизането с взлом е много по-лесно, когато можеш да прескочиш „взлома“.
И последна печалба: мобилният й телефон бе оставен в гнездото върху таблото. Той пак се озърна. Жената продължаваше да бъбри. Ако имаше такова желание, мъжът можеше преспокойно да убие бебето, да открадне покупките и да подпали колата, а жената щеше да усети едва когато наоколо гръмнат писъци и пламъците лумнат до небесата. Той се огледа. Хората бяха твърде заети, за да му обърнат внимание.
Грабна телефона, натисна бутона за главното меню и откри номера. После влезе в телефонния указател, извади от джоба си дигитален фотоапарат колкото пръста си и започна да снима екран след екран, докато не приключи с всички имена и телефони от списъка. Върна телефона на място, помаха на бебето и се прибра в колата си.
Седна и обмисли резултатите. Разполагаше с нейното име, домашния й адрес и факта, че е омъжена и има поне три деца. Списанието беше адресирано до Джийн и Харолд Робинсън. Освен това имаше номера на домашния и мобилния й телефон, имената на множество важни за нея хора, както и отпечатък от ключовете й.