— Напротив, за мен е много приятно да чуя, че все още има хора, отдадени на професията си — сухо каза Кинг.
Докато Кайл висеше край вратата, очаквайки шефката си, Мишел плъзна поглед из стаята. На рафта зад бюрото на, Силвия имаше няколко снимки на мъж — сам или със Силвия. Тя взе една и с въпросителна физиономия я показа на Кинг.
— Това е Джордж Диас, покойният й съпруг — обясни той.
— И все още държи негови снимки в кабинета си?
— Навярно много го е обичала.
— А защо вече не се срещаш с нея? — шеговито подхвърли Мишел. — Скарахте ли се?
— Ти си ми делови партньор, а не психоаналитик — отвърна той.
Миг след като Мишел върна снимката на място, Силвия се появи на прага.
— Благодаря, Кайл — каза отсечено тя.
— Моля — кимна той и излезе заедно с високомерната си усмивка.
— Твоят асистент винаги ли си е такъв или само пред нас? — попита Кинг.
Силвия свати лабораторната си престилка и я остави на закачалката. Мишел огледа внимателно новодошлата. Малко по-слаба от средното, тя беше облечена с черен панталон и бяла ленена блуза. Не носеше накити, вероятно заради работата си. Имаше гладка кожа, осеяна със ситни лунички. Червената й коса, събрана отзад на кок, разкриваше идеално оформени уши и дълга, стройна шия. Дълбока бръчка прорязваше челото й; изглеждаше разтревожена, докато сядаше зад бюрото си.
— Кайл наскоро навърши трийсет и всъщност не му се иска да бъде тук.
— Сигурно е трудно да впечатляваш жени в баровете с реплики от рода на „Ела да ти покажа няколко страхотни трупа“ — подхвърли Мишел.
— Мисля, че Кайл мечтае да стане световноизвестен рок певец — каза Силвия.
— Да, заедно с поне още двайсетина милиона други младежи — каза Кинг. — Трябва да го преодолее. Аз се справих, когато бях на седемнайсет.
Силвия огледа документите върху бюрото си, подписа ги, затвори папката, разкърши рамене и се прозя.
— Извинявайте. От доста време не ми се беше случвало да правя три аутопсии една след друга, а има и вълна от пролетен грип. С това се занимавах в съседния кабинет. — Тя уморено тръсна глава. — Понякога се чувствам същинска шизофреничка. Както преглеждам гърлото на петдесетгодишна жена, изведнъж минавам оттатък и почвам да режа труп, за да открия причината за смъртта. Обикновено месеци не стъпвам в моргата. Но не и напоследък.
— Малцина биха се справили като теб, Силвия — каза Кинг.
— Не си просех комплименти, просто излагах фактите, но все пак благодаря. — Тя се обърна към Уилямс, който ставаше все по-бледен с всяка минута. Когато заговори, в гласа й звъннаха стоманени нотки. — Дано да си се опомнил от предната аутопсия.
— Мисля, че главата ми е наред, но за стомаха не гарантирам.
— Много се надявах да те видя на аутопсията на Кани и Пембрук. Обикновено е много полезно да присъства водещият разследването — добави Силвия със строг тон, който подсказваше съвсем ясно какво има предвид.
Уилямс вдигна към нея печален поглед.
— Щях да дойда, но ме извикаха по спешност.
— Сигурно. — Силвия се озърна към Кинг и Мишел и лицето й изведнъж стана сурово. — А вие как сте със стомасите?
Те се спогледаха, после Кинг отговори от името на двамата:
— Ще издържим.
Силвия се обърна към Уилямс.
— Тод, имаш ли нещо против да видят телата? Разбира се, искам да присъстваш и ти заедно с поне един от твоите подчинени. В съда може да сметнат за странно, че нито един полицай не е пожелал да види труповете поне след аутопсията.
Уилямс гневно навъси вежди, но сетне сякаш го обзеха колебания. Накрая сви рамене.
— Какво пък, да вървим.
10
Залата за аутопсии силно напомняше кабинета на Силвия, но без топлия усет за женско докосване. От едната страна имаше две работни места с вградени бюра, а от другата — две стоманени маси с канали за отцеждане на водата и кранове с маркучи, малка дисекционна маса, везна за органи и табли с хирургически инструменти. Преди влизането четиримата бяха спрели в съблекалнята, за да си сложат бели престилки, хирургически ръкавици и маски. Приличаха на актьори от евтин филм за биологически тероризъм.