Мишел забеляза самоуверения му тон.
— Получихте ли писмо за гимназистите?
Уилямс кимна, извади от джоба си лист и й го подаде.
— Ето ти фотокопие. Проклетите журналисти задържали писмото, защото е адресирано до Върджил, а той бил извън града. Изглежда, на никого от редакцията не му е хрумнало да го отвори. И това ми било журналисти! Дрън-дрън!
— Беше ли зашифровано като първото? — попита Кинг.
— Не, получихме го с чист текст. И на плика няма никакъв символ.
— Значи теорията за Зодиака отпада? — Кинг погледна Мишел. — Какво пише?
Мишел набързо прегледа текста, после зачете:
— Добре, още един се гътна, а тепърва ще има и други. Казах ви първия път, че не съм 3. Но вие навярно си мислите, че онова хлапе е гушнало китката по вина на 3. Помислете си пак. Оставих кучешката каишка, защото кучето не ме е накарало да го сторя. Аз дори нямам куче. Сам си пожелах да го направя. И да уточня, не съм и онзи. До нова среща, а тя няма да се забави. Подпис: не съм С. С.
Мишел озадачено се озърна към Кинг.
— Кучешка каишка? Кучето не ме е накарало да го сторя?
— Веднага се вижда колко си млада, Мишел — отвърна Кинг. — С.С, и кучето, което го било накарало. Става дума за Сина на Сам, с истинско име Дейвид Бърковиц — сериен убиец от Ню Йорк през седемдесетте години. Наричаха го още „убиецът от любовните улички“, защото някои от жертвите бяха млади двойки, убити в колите си.
— Точно като Кани и Пембрук — отбеляза Мишел.
Уилямс кимна.
— А на разпитите Бърковиц твърдял, че неговият съсед имал някакъв демон, който чрез кучето му предавал заповедите да убива. Чиста глупост, разбира се.
— Но нашият човек знае какво върши — каза Кинг. — Подчертава го категорично.
— Едно не схващам — намеси се Мишел. — Защо имитира убийствата на някогашни престъпници, а после пише писма, подчертавайки, че няма нищо общо с тях? Та имитацията е висша форма на ласкателство, нали така?
— Кой знае? — отвърна Уилямс. — Но, така или иначе, той е убил двете хлапета.
Кинг се озърна към полицая, после пак погледна писмото.
— Чакай малко. Не е казал такова нещо. Тук пише „още един се гътна“.
— Недей да се заяждаш за граматически дреболии, човекът е смахнат — възрази Уилямс. — Просто ги е очистил заедно, и толкоз.
— Погледни пак писмото; авторът използва единствено число: „хлапе“, а не „хлапета“.
Уилямс се почеса по бузата.
— Е, може да се окаже съвсем просто. Да речем, че е пропуснал последните две букви.
— Ако е нарочно, кое хлапе има предвид? — попита Мишел.
Уилямс въздъхна тежко, после посочи нагоре по стълбището.
— Е, първо се качете да видите. Не вярвам обаче да ви стане по-ясно. И без проклетото му писмо разбирам кого не се мъчи да имитира този път.
Изкачиха се по стъпалата и влязоха в спалнята. Даян Хинсън лежеше на мястото, където бе убита. Из стаята кипеше трескава дейност — криминалисти, полицейски служители, мъже с якета на ФБР и следователи от отдел „Убийства“ на Вирджинската щатска полиция се стараеха да запазят първоначалния вид на местопрестъплението и да извлекат от него и най-дребната улика. Ако се съдеше обаче по унилите им физиономии, явно липсваха полезни находки.
Кинг забеляза в единия ъгъл Силвия Диас да разговаря оживено с някакъв мъж в зле скроен костюм. Тя се озърна към тях, усмихна се уморено, после продължи разговора. Когато видя символа върху стената, Кинг трепна.
Беше петолъчна звезда, но изрисувана с върха надолу.
— Да, и аз така се почувствах.
Той се обърна и видя, че Уилямс го гледа втренчено. Полицейският шеф се наведе и вдигна тениската на Хинсън.
— Има го и тук.
Тримата се втренчиха в рисунката върху корема на жената.
Мишел също бе забелязала символа на стената.
— Преобърната петолъчка — каза тя. После тихо ахна и погледна Кинг и Уилямс. — Този път знам за случая. Ричард Рамирес, нали.
— По прякор Нощният хищник — кимна Кинг. — Който, ако не греша, в момента е зад решетките в килия за осъдени на смърт на почти пет хиляди километра оттук. Рисувал преобърната петолъчка върху някои от жертвите си, както и по стените в спалнята на поне една от тях. Също като тук.