— Кръвното му налягане е добро, което ще рече, че сме прескочили опасността от шок — прошепна доктор Пиенг и затвори вратата зад нас.
Очите на Питър ми се видяха безжизнени. Погледнах плика с инфузионната течност. РАЗТВОР ДИАЗЕПАМ, гласяха ярките червени букви, а сред по-дребния шрифт забелязах думичката „валиум“.
Той стисна ръката ми. После впери поглед в мен, въздъхна, а след това се засмя широко и ведро.
— Русалчице — прошепна.
Жив беше моят огромен плюшен мечо, моето другарче във веселието. Дори върху болничното легло изглеждаше красив. И ми хвърли момчешката си усмивка в стил „Брет Фарв дава победен пас в продължението“.
Дъхът ми спря, като се взрях в замаяните му сини очи — най-хубавото нещо у него, бледи и меки като избелял дънков плат.
След няколко секунди очите му се затвориха и той захърка.
— От обезболяващото средство е — прошепна в ухото ми доктор Пиенг. — Хубаво ще е да го оставим да си почине. Като дойде на себе си утре, ще е много по-контактен.
Глава 27
— Доколкото разбирам, познавала си и Елена — каза шефът Морли на излизане от паркинга на медицинския център със служебното му бронко.
Морли ме бе изчакал в коридора пред стаята на Питър. И настоя да ме закара до дома ми. Тъй като не можах да си измисля достоверно оправдание, наложи ми се неохотно да се съглася.
— С нея работехме заедно в кетъринга — рекох. — Не мога да повярвам, че вече я няма.
— Нито един от нас не е в състояние да го повярва — каза Морли и пое на юг по надморския мост по посока към Кий Уест. После кимна намръщен. — Ти не се тревожи. Залавянето на тия боклуци е само въпрос на време. Обявили сме ги за издирване по всички участъци от Лоуър Кийс чак до Маями.
Наостри слух, когато нещо извряка по монтираната върху таблото му полицейска радиостанция. Вдигна слушалката да отговори, но после, изглежда, размисли и пак я остави. И ми се усмихна уморено.
— Вие с Питър как се запознахте? Ако ми е позволен подобен въпрос, естествено. Щото ми се виждаш доста младичка, така да се каже.
— Дойдох тук за пролетната ваканция преди две години — рекох. — Срещнах Питър и повече не се върнах.
— А! Любов от пръв поглед. Фантастично. В извънработно време ли го видя? — захили се Морли. — Или те свали с униформата си?
— Цялата работа беше в униформата. — Пуснах неуверена усмивка. — Минах, без да спра, на знак „Стоп“ с взетия под наем скутер, той ме спря и останалото е вече част от историята.
Това се бяхме наговорили с Питър да разправяме.
— Романс на местопрестъплението, а? — кимна Морли. — На полицаите им се случва най-редовно. Една от опасностите на професията. Закопчаваш я през нощта с белезниците на плажа, но докато се усетиш — вече си я пуснал и й поднасяш диамантен годежен пръстен.
Хвърлих му кос поглед. За втори път шефът на полицията създаваше у мен впечатлението, че нещо рови, че се мъчи по някакъв начин да ме изкара от релсите. Неговите очи обаче не се отделяха от пътя. И не долавях ни най-малката следа от ирония или обвинение.
Което не ми пречеше да спра да дишам от циркулиращия из главата ми израз закопчаваш я през нощта с белезниците на плажа. Случайни ли бяха думите му, или наистина знаеше тайната ми?
Изведнъж ми стана горещо в полицейския джип и въздухът взе да не ми стига. Изби ме пот по врата, подмишниците и под опашката. Опитах се да сваля стъклото. Безрезултатно. Морли, изглежда, беше изключил електрическата система да не си играят децата.
Пък и що за птица беше този Морли? — разсъждавах замаяно. Какъв му е на Питър? Само началник ли? Или му е и приятел? Или пък враг, като Елена? Ами ако му е съучастник?
В този момент колата намали ход, после спря. Погледнах навън. Бяхме стигнали до нас.
— Благодаря ти, че ме докара — рекох на слизане.
— Моля, моля. Съжалявам, че се запознахме при такива неприятни обстоятелства. И не забравяй: ако се сетиш и за най-дребното нещо, което би ни помогнало да разберем защо са били простреляни Питър и Елена, веднага ми се обади. Независимо по кое време на денонощието.
— Обезателно — рекох.
Кожата ми се смрази от хладния пасат, който прави живота в Кий Уест поносим, и едва се сдържах да не хукна към къщата. Щом влязох, заключих след себе си вратата и първата ми работа беше да застана на прозореца на всекидневната.
Морли все още стоеше на улицата пред алеята ни с включен двигател. Изпитах неописуемо облекчение, когато си тръгна след цели три-четири минути, през което време червата ми буквално се бяха оплели.