— Но той защо не…? — понечих да попитам.
— Не е в затвора ли? — довърши въпроса ми Йоргенсън. — И аз се питам същото всеки божи ден. Класически случай: дебнещ съпруг пречуква съпругата си. Просто и ясно, нали? Да, но се оказа съвсем друго. Прокурорът реши, че няма състав на престъпление, и дори ни отказа разрешително за обиск да търсим оръжието, с което я е убил. Бас държа, че чичото на Питър, Джак, който завеждаше вътрешния отдел на Бостънското полицейско управление, е използвал всичките мръсни тайни, с които е разполагал, и всичките си възможни връзки, само и само да потули случая. Но воят, който надигнах, поне принуди копелето да напусне полицията.
Затворих очи и така силно издишах, че челото ми се тресна в коленете.
— Мен ако питате… — подхвана Йоргенсън. Парите ми обаче бяха свършили и линията прекъсна. Щракането, с което слушалката увисна на вилката, ми прозвуча като пистолетен изстрел в пълната тишина. А куршумът направо прониза мозъка ми. Погледнах ръцете си: подскачаха в болезнения ритъм на сърцето ми.
Излязох като замаяна навън. Запримигах на силната слънчева светлина. Силите ми бяха изцедени докрай, сякаш току-що бях излязла от каторга. По напечените от слънцето стъпала и по тротоарите нямаше жива душа. Двойникът на киноактьора с вечния тен, Джордж Хамилтън, бе изчезнал нанякъде заедно със сламените си шапки.
Ама че съвпадение, помислих си и погледнах към болезнено синьото небе. Щото и мозъкът ми бе отлетял нанякъде.
Зарязах мотопеда. Реших да походя пеш. Тръгнах в южна посока покрай някакъв строителен обект, където куп чернокожи и мексикански работници седяха върху метална количка с инструменти в сянката на една кралска палма и ме огледаха най-безочливо, тихо и хищно. Мен подобни сцени поначало ме притесняват, но тази сутрин и аз ги изгледах предизвикателно — само да са посмели да ми подсвирнат или да ми подвикнат, и гледай какво става.
Накъде съм се запътила и аз? — зачудих се и в същото време свърнах по непозната улица с огради от колове. Вече си нямах дом. Никога и не бях имала всъщност.
Как можах да съм толкова глупава? Червените предупредителни флагчета се бяха вдигали едно подир друго, а аз само ги бях избутвала настрана. И сега — край на всичко. Оказах се изиграна, измамена, ограбена. А най-странното и далеч най-лошото в живота ми бе това, че всъщност самата аз бях подвела себе си.
Оказа се, че Питър не е нито най-добрият ми приятел, нито най-голямата любов в живота ми. Сетих се за щастливия живот в мързел и плажни масла на палубата на яхтата му, който си бях представяла допреди по-малко от двайсет и четири часа, и се изсмях. Вместо да се припичам на слънцето, бях се навряла във възможно най-дълбоката и тъмна дупка на този свят и нямах и най-малка представа как ще се измъкна.
В заешка дупка съм попаднала, разсъждавах, както вървях по окъпаната от слънцето улица и се пързалях по ръба между здравия разум и лудостта. Аз съм Алиса, а Питър е Белият заек. А Елена коя роля беше играла? Вероятно Царицата на сърцата. Затова й отсякоха и главата.
Кий Уест е всъщност Страната на чудесата, мислех си. Тя, тази теория, е всъщност крайно правдоподобна, особено ако си минавал по Дювал Стрийт след полунощ.
Глава 36
Върнах се при мотопеда си и само след двайсет минути си бях у дома. Забих право в килера до спалнята и свалих един куфар. Отворих го на пода още в килера и взех да хвърлям в него бельо, ризи, джинси.
Погледнах към голямата бяла кутия на най-горния стелаж, която съдържаше сватбената ми рокля, и завъртях глава. Тя остава. Подарявам ти я, Питър!
С автобус на „Грейхаунд“ щях само за някакви си четири-пет часа да стигна до Хоумстед — родното ми градче във Флорида. Мама можеше да я няма, но все още познавах хора там. Имах и една пралеля, при която можех да отседна някой и друг ден. Вдигнах слушалката да си поръчам такси. Сигурно нямаше да е проблем да си намеря работа в местния магазин на „Гап“, където вече бях работила няколко лета, поне докато си изясня накъде да поема.
И пуснах слушалката върху вилката.
Чакай малко! Какви ги върша и аз? Та нали това ще е първото място, на което Питър ще ме потърси.