Понеже приемах за даденост, че Питър чисто и просто ще преглътне заминаването ми. Но нали бостънското ченге каза, че когато жена му се опитала да се измъкне, той започнал да я преследва? Хванах се с две ръце за главата и приседнах на ръба на леглото.
Такова бъдеще ли чака и мен? Нима Питър и мен ще вземе да преследва? И да ме пречука по време на инсцениран обир?
И запуших с длан устата си.
Чакай! Не!
Щеше да ме сполети същото, което бе сполетяло и Елена.
Тя и работникът от бензиностанцията изобщо не са били убити от някакви хора от Ямайка. А от Питър.
Ето че всичко си идваше на място. Питър разстрелва Елена с картечния пистолет от яхтата и измисля историята с въоръжения обир.
И сигурно всичко е свързано с наркотици. Което пък обяснява намесата на ФБР. Тоест те разработват Питър!
И както си седях на леглото, си дадох сметка, че всичко това е самата истина. Абсолютно. Не можех да се начудя до каква степен на отрицание бях стигнала.
Питър не е никакъв мой герой. И не е най-голямата любов в живота ми. Той е корумпирано ченге и контрабандист на дрога, а освен това — и жесток, безмилостен убиец.
И какво ще правиш сега, русалке? — попитах се и се проснах по гръб на леглото. Полежах така известно време с втренчен в тавана поглед.
После пак седнах и извадих картичката на агента от ФБР. И взех да я въртя между пръстите си, без да откъсвам очи от телефона. Дали да не му се обадя? Той поне знае доколко съм закъсала. И е в състояние да ми помогне. Нали така каза. В никакъв случай — чукнах се с картичката по челото. Понеже тогава всичко ще излезе наяве. Какво направих… И после как двамата с Питър се отървахме от трупа на Рамон Пеня.
Хванах с две ръце корема си. Вече беше понараснал и си представих как ще родя в затвора.
Невероятно! Смачках картичката и се свих върху леглото. И на ФБР не идеше да се обаждам. Със същия успех можех да си поръчам такси до най-близкия затвор.
Мина повече от час, преди да измисля трети вариант какво да предприема. И как точно да го изпълня. Абсолютно луда идея.
И точно в мой стил, рекох си и станах.
Глава 37
Първото, което направих, бе да върна най-прилежно дрехите по местата им. Куфарът — също. Бръкнах на дъното на чекмеджето с чорапите ми и събрах всички монети, които бях получавала като бакшиши от кетъринга и които трупах, за да купя на Питър часовник за годишнината ни. Двеста и единайсет долара не бяха кой знае колко пари, но други нямах.
Пъхнах парите в чантичката кенгуру и се преоблякох в тренировъчен екип — тениска, маратонки и шорти. Накрая влязох в банята, намазах устните си с гланц и вързах косата си на симпатична конска опашка.
Целта ми: да изглеждам колкото се може по-привлекателна.
За да ме отвлече следобед Десантчика.
Вдъхновението ми дойде от телевизионния репортаж, който бях гледала в болницата. За изчезналата жена в Маратон. И от факта, че се предполагало в момента Десантчика да върлува из южните флоридски острови.
Дотук броят на изчезналите млади жени бе стигнал до деветнайсет.
А аз щях да съм двайсети номер.
Давах си сметка, че Питър хич не е глупав. И че за да успее, планът ми трябва да е безгрешен, перфектен във всяко едно отношение. Понеже той още от първата секунда щеше да се усъмни. Както и новият ми приятел от ФБР.
Но нямах друг избор. Длъжна бях да опитам, ако исках да се отърва от Питър, да се измъкна от огромната дупка, която си бях изкопала. Друга възможност нямаше да ми се удаде.
Погледнах за последно огледалото, а след него — ръчния ми часовник. Наближаваше обед. Отидох в спалнята и огледах през плъзгащите се щори морската шир. Нямаше и помен от яхтата на Питър. Поне засега. Тоест имах аванс от шест-седем часа.
И нямах никакво желание да закъснявам за собственото си погребение.
Заключих външната врата, навих нагоре сивата тениска и потупах коремчето си.
— Пожелай ни успех — казах на бебето. — Защото мама трябва на всяка цена да успее.
Глава 38
Десетина минути по-късно пердашех с пълна газ на мотопеда си покрай плажа Смадърс. За моя изненада, по захарно белия пясък имаше много малко хора: жена, която сплиташе мокрите коси на дъщеря си, и двама дебели старци с цвят на телешки бокс, които замятаха с рибарски пръчки по неподвижната като огледало вода. Вдигнах поглед към бръмчащия над главата ми самолет амфибия. „ДОБРЕ ДОШЛИ В «ЗЕЛЕНИЯ ПАПАГАЛ»! НА НУЛЕВИЯ КИЛОМЕТЪР ОТ ШОСЕ 1! НАЙ-ЮЖНИЯТ БАР В ЦЕЛИТЕ СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ!“ — пишеше на транспаранта, който теглеше след себе си.