Будалкаше ме, разбира се.
— Ха-ха, на мама умницата — рекох, отметнах чаршафа и я изненадах с усмивка. — Синята ти ризка е идеално изгладена на закачалка в гардероба ми, сладка шестнайсетгодишна госпожице. И няма нужда да ми благодариш за снощното парти. Не похарчих кой знае колко пари по него. Сигурно си заслужава да ям котешка храна на стари години, не мислиш ли?
Ема ми се оплези. Оплезих й се и аз. Много добре се разбирахме — като две сестри и най-добри приятелки, само че още повече. Дори дрехите си разменяхме. Което много я дразнеше. Сигурно и аз щях да се дразня по мъничко, ако си имах майка, която да се побира в моите джинси.
— Ако изобщо остарееш — каза Ема, скочи на леглото и заключи главата ми в стегната хватка. — Знаеш ли колко майки на глупавите ми приятелки питаха снощи дали не си по-голямата ми сестра? Дори студентчетата приятели на Марк те зяпаха и пускаха лиги. Което никак не е честно. Нали Снежанка трябва да е най-хубавата на земята? Хайде, Зла царице, време ти е да се отместиш.
— Никога — отвърнах с гаден кикот.
Ема, естествено, се превземаше. Благодарение на изнурителния ми режим на пътеката във фитнеса и постоянно гладуване, дори на четирийсетгодишна възраст все още минавах за хубавка. Затова пък Ема, наследила тъмнокосата привлекателна външност на Питър, беше вече метър и осемдесет и с красота, която разтапяше сърцата.
Което не беше само лично мое мнение. Периодически получаваше сериозни предложения от разни приятелки на приятелките ми да се пробва като модел. А аз, естествено, отвръщах, че може, но само през трупа ми.
Понеже колкото и големи приятелки да си бяхме, закрилях я като майка орлица. Сигурно прекалявах. Но какво от това? За разлика от нея, познавах опасностите на живота и си давах сметка как и най-малката погрешна стъпка можеше да доведе моментално до пълна разруха.
Зарекла се бях да осигуря на Ема добър, нормален, спокоен живот и нищо друго не ме интересуваше.
— На твое място изобщо не бих се притеснявала за красотата си, малката — рекох и я почуках с кокалче по главата. — Виж, с пипето ти нещата стоят коренно различно.
И се приведох да не ме нацели с възглавницата ми.
— По дяволите! — изпищях, след като мярнах часа на оставения да се зарежда на нощното ми шкафче айфон. — Що не казваш, че толкова много сме закъснели?
Глава 51
Четири часа по-късно дъждът се лееше като из ведро, а аз, без чадър, реших да прибягам от спрялото през две коли от тротоара такси до претъпкания ресторант, „Аретскис Патрун“ на Източна четирийсет и шеста улица. Не се получи. Трийсетте метра разстояние се оказаха напълно достатъчни, за да прогизна от глава до пети от мусона.
Че кога не е валяло, ако си закъсняла за първия си работен обяд с шефа си, а не си погледнала прогнозата за времето, рекох си и влязох с жвакащи стъпки.
И за да ми стане съвсем топло на душата, на катедрата пред входа на ресторанта посетителите посрещаше гъвкава безупречна скандинавка. Която реагира на вида ми на мокра кокошка само с леко вдигане на веждата. Но след това ми пусна мила усмивка.
— Добре дошли в „Патрун“. Вашето име?
Източих до максимум царствената си осанка, с цел да й подскажа, че най-новият фешън е да си мокър като удавен плъх.
— Нина — отвърнах и отхвърлих съсипаната си коса от очите с нещо като грациозна и професионално компетентна усмивка. — Името ми е Нина Блум.
Имах късмет. Шефа ми още го нямаше, така че ми се удаде възможност за определени възстановителни процедури по косата и грима в дамската тоалетна, преди да седна на отреденото ми място в дискретното сепаре.
Докато чаках, най-после се поокопитих и успях да разгледам пейзажа. Разположили се внимателно в модерната Мека за служебни обеди, каймакът на медийния елит в шити по поръчка костюми обсъждаше сделки с разхубавени с ботокс първокласни, диктуващи модата дами. Между бутилките „Сан Пелегрино“ успях да зърна Иванка Тръмп да си бъбри с Андерсън Купър.
А още по-точно казано, правех се, че не обръщам внимание на Иванка и Андерсън, все едно че за момента не си говорим. То човек като поживее двайсетина години в Манхатън, на какви ли не номера се научава.
Миг по-късно протегнах засмяна по посока към големите играчи в залата чашата си с газирана вода и отпих една глътка. Наистина имах повод да вдигна тост за свое здраве, като се има предвид, че бях пристигнала през 1994 г. в Ню Йорк само с дрехите на гърба ми и Ема в корема ми.