Най-вече за това, че бях оцеляла.
Спомних си за лудницата, която преживях през първите няколко години тук. За долнопробния бар на ъгъла зад Медисън Скуеър Гардън, където работих, докато взе да ми личи. За онова място в китайския квартал, където се сдобих с първата си фалшива лична карта. За квартирата с размерите на кутия за обувки в Спаниш Харлем, където се прибрах, след като родих Ема в болницата „Ленъкс Хил“.
Чак след време започна „преуспялата“ ми кариера, както й викаше Ема. С помощта на доста творчески разкрасена автобиография, курс по професионална ориентация в нюйоркския Кариър Институт и огромна доза късмет успях да се добера до първата си несервитьорска работа като помощник-юрист в „Скот, Максуел енд Бонд“ — една от най-мощните кантори по фирмено право в града.
Предполагах, че една такава длъжност е просто начин за изкарване на повечко пари, но от самото начало усетих как трудовият ми ентусиазъм ежедневно нараства. Имаше нещо наистина вълнуващо в това да участваш, макар и с нищожна роля, в разните съдебни дела, спорове и съвещания за набелязване на стратегии. След целия хаос, който бях преживяла, намерих утеха в правото, в неговата власт, логичност, улегналост и присъщо благородство.
Но най-големия си късмет извадих, след като направих полезен принос към един потребителски иск. Тогава шефът ми Том Сидиров — легендарен адвокат и дори още по-добра личност — едва ли не насила ме накара да се запиша в Сити Колидж, а след това и в правния факултет „Фордам“ за сметка на кантората.
Наложи ми се в продължение на близо десет години да работя и да следвам вечерно, да пропътувам хиляди часове с нюйоркското метро, но в края на краищата успях. Станах юрист. И от раз взех изпита за нюйоркската адвокатура.
През изминалите оттогава три и половина години кариерата ми бе в постоянен възход. Надали щяха скоро да ме направят партньор във фирмата, но все пак вече водех свои дела и си имах свои клиенти, та дори и личен помощник-юрист.
Мога най-после да се наслаждавам на плодовете на усилията ми и в службата, и като майка, мислех си, седнала в декорирания с вкус ресторант. В живота на американеца не се полага второ действие, но аз бях на път да стана едно приятно изключение. Започнала бях да се радвам на неща, за които по едно време не смеех и да си помисля.
Стабилност. Щастие. И… дали ми стиска да спомена тази думичка…? Надежда.
Достатъчно далеч бях стигнала след две десетилетия и хиляди километри бягане. И ми се стори, че така, както бях седнала сред бъбренето на висшата рентиерска класа и потракването на фин порцелан, всъщност се чувствах в пълна безопасност.
И точно поради това ми усещане последвалите събития ми се сториха съвсем несправедливи и неоправдани.
Понеже, както си седях спокойно на сушинка и изпитвах глупава гордост от себе си, към мен вече са се носели със страшна скорост гадното осъзнаване и предстоящата равносметка — по-огромни и по-ужасни от всякога.
Глава 52
— Свободно ли е това място? — попита пет минути по-късно шефът ми Том Сидиров.
Плешив и нисък на ръст, дори в привичния си тъмносин костюм на тънки райета от „Бриони“ моят слабичък, шейсет и нещо годишен настойник приличаше по-скоро на пенсиониран автобусен шофьор, отколкото на един от водещите адвокати в страната. Факт, който доставяше неописуема радост на завършилия с пълно отличие правния факултет на Колумбийския университет и носител на националния боксов приз за аматьори „Златни ръкавици“.
— Ама и ти, шефе, като кажеш „обяд“, на най-тежкарското място ще го организираш, а?
— Щом става дума да подкупя своето протеже — засука Том въображаемия си злодейски мустак, — нищо не би ми се досвидяло.
— Протеже ли каза? Сега вече тръпки ме побиват. Какъв ще е този спешен нов проект, който толкова държиш да обсъдим?
— Става дума за нова инициатива про боно — на обществени начала — рече Том и завъртя блекбърито си върху покривката. — Почти нищо не знам за нея, освен названието й, „Мисия: реабилитация“, и вчера в качеството ми на партньор във фирмата ми възложиха да избера доброволец за участие в нея. Така че се моля на свети Антоний да се съгласиш. Започва в понеделник.
— А какво ще стане с „Про Джен“? — попитах.
От месец насам екип, в който участвах и аз, подготвяше договорите и проспекта за сливане на две фирми в областта на биотехнологиите. И напоследък, вместо да броя овце, че да ми се приспи, бях започнала да си преговарям азбучната супа от реактиви, геномика, протеомика и клетъчна терапия.