Стоях, обгърнала тялото си с ръце, и в началото ми беше тъжно, но изведнъж ме обзе силен гняв. Защо трябва да ме залива цялата тази тиня точно сега, толкова близо до дома ми, когато най-после бях стъпила на крака? Не можех да приема, че е случайност. Имах чувството, че е някакъв зъл умисъл.
Медийно внимание ли? Нима не бях платила за всичко с толкова много страдания? Не се ли борих със зъби и нокти да уредя живота си? На малко ли подмятания и неприлични предложения се наслушах от разните тъпи ресторантски управители и клиенти? На малко ли повдигнати вежди се нагледах от собствениците на кооперацията, в която живеех, само заради това, че бях самотна неомъжена майка? И на претъпкани автобуси и вагони на метрото, и на работа, домакинстване и писане на домашни, и безброй други задължения, от които и секунда покой нямах?
Но най-вече се сещах за голия ужас, преживян по нощите през първите месеци след раждането на Ема, когато я мъчеха коликите. И как нощ подир нощ друсках повитата ми дъщеричка и плачех заедно с нея от страх, че всеки миг мога да се проваля, да я изгубя, да ме уволнят, да разкрият миналото ми.
Е, не ми ли стига всичко това? — питах се, вперила поглед в синьото небе. Всичките жертви в името на детето, всичкото озъртане и всичката кръв от отрудените ми ръце? Нима не заплатих предостатъчно?
А и не направих ли достатъчно в името на справедливостта? Нали около година след това, след като бях успяла да се преместя в приличен мансарден апартамент, чийто наем плащах от заплатата си на сервитьорка в клуб-ресторант в Сохо, видях във вестник „Поуст“ статия за Десантчика. И след като съвестта ме загриза, като прибрах Ема от яслата един следобед, взех влака през река Хъдсън за Хобокън, в Ню Джърси. И от телефонен автомат на магистрала номер 95 се обадих в нюйоркското управление на ФБР и записах на телефонния им секретар описание на Десантчика, на кучето и колата му.
Понякога през годините ми идеше да направя същото и по отношение на Питър, но се страхувах да не би той, при всичките си връзки в полицията, да ме излови, че съм аз. Щяха да проследят откъде съм се обадила. И Питър щеше да се усети, че не съм умряла, и да тръгне да ни търси с Ема.
Въздъхнах тежко и седнах зад бюрото си. При спомена за лицето на Десантчика по челото ми избиха едри капки студена пот. Офисът избледня и аз пак бях бездомна и бременна, хукнала да се спасява по чифт купени на старо кубинки.
По някое време се опитах да се самоутеша. Можеше и по-лошо да е. Поне не ми бяха възложили лично случая с Десантчика. Този път бях успяла наистина да избегна куршума.
Какво толкова се тюхкам тогава? Дай да си гледам дадената ми преписка, да се сниша и да се моля Мари Ан да не ме разпознае на снимката. И всичко ще мине и замине, като някоя случайна кратковременна буря.
Вдигнах солидната преписка за Рандъл Кинг и я тръшнах върху бюрото. Дори я отворих.
И престанах с опитите да се самозаблуждавам.
Бутнах настрана досието и включих компютъра. Отворих интернет експлоръра и в търсачката на „Гугъл“ написах „Джъстин Харис“.
След част от секундата вече отмествах косата от невярващите си очи.
Медиите в действителност бяха вдигнали страхотен шум по повод задържането му преди десет години. Имаше безброй статии по вестниците. Дори по телевизионната коментарна емисия „Тудей“ вървеше поредица за наближаващата екзекуция на Харис.
Е, вярно е, че не следя новините, но „Тудей“ все пак гледам! Как съм успяла да го пропусна?
Явно просто не съм желаела да мисля на тази тема. През всичките седемнайсет години не се бях заинтересувала нито веднъж какво е станало с Десантчика. Нито пък с Питър. Съвсем по детински си бях внушила, че ако аз не мисля за тези неща, ще се получи някаква кармична реципрочност и всички останали мои познати също ще спрат да мислят за мен. Подсъзнателно бях решила, че ако не се занимавам с нещо, то все едно никога не е съществувало.
А то си е съществувало, рекох си, загледана вкиснато в екрана на компютъра. И няма да спре да съществува.
Намерих в „Ютюб“ запис от репортаж на „Фокс Нюс“ за Харис от 2006 г. И тъкмо щях да щракна левия клавиш на мишката, когато в кабинета ми влезе помощничката ми Глория Уолш — „Безценната“. Стреснах се и с чувство за вина минимизирах репортажа.
— Мислех, че си на съвещанието за „Про Джен“ — каза тя.
— Том ме прехвърли на един казус на обществени начала — отвърнах. — Вече не участвам в „Про Джен“.