— Не мога дори да си представя болката, която изпитвате — кимна Ал, — но все пак ми се ще да ви попитам каква позиция заемате в дългогодишния спор относно ползата от смъртното наказание.
— Преди седемнайсет години този човек отвлече жена ми и я уби, но не му е останала и капка човечност поне да ми каже къде е изхвърлил тялото й, че да я погреба като хората — отвърна спокойно Питър. — Какво ми остава в такъв случай, Ал? Да простя и да забравя ли? Болката, която изпитвам аз, а и всички близки на жертвите, никога няма да отшуми. Нали самият Данте е казал, че адът е онова място, където отива всичко забравено. Точно там искам да пратя и Харис. За да мога да го забравя и аз, и останалите близки, и всички други хора на планетата.
— Какви са плановете ви за момента? — заинтересува се Ал.
— Ние, членовете на нашата организация, научихме, че ще има протести от страна на противниците на смъртното наказание, така че ще се постараем да сме на първи ред по средата, за да се чуе и нашият глас — гласът на хората, които Харис в действителност лиши от граждански права.
— Благодаря ви, господин Фурние. Пожелавам ви всичко най-добро — приключи Ал. — А сега идва ред на Мередит с няколко полезни съвета как да пестим пари по време на пътуване.
Глава 63
Колата, с която щях да отида до аерогарата, ме остави на Рокфелер Сентър на ъгъла на Пето Авеню и Петдесета улица и продължи към офиса ми на Лексингтън Авеню. Помолила бях шофьора да вземе преписката за Харис и да ме чака там. След излишното, според мен, запознанство с майката на Харис щях да отида с бърза крачка до офиса и, ако се случеше чудо, щях да успея да хвана полета си.
Мярнах Фухи в тълпата пред витрината на „Рок Сентър“ номер 10, където записваха шоуто „Тудей“. А до него едра чернокожа жена с бейзболна шапка с надписа „Успяхме“ държеше голяма, написана на ръка табела:
„СВОБОДА ЗА ДЖЪСТИН ХАРИС! НЕ УБИВАЙТЕ СИНА МИ!“
— Здравейте, госпожо Харис. Казвам се Нина Блум — рекох, след като си проправих път през тълпата.
Госпожа Харис насмалко да ме събори, като се хвърли да ме прегръща. Притисна засмяното си лице о бузата ми. Видя ми се ентусиазирана, необичайно оптимистична независимо от опасността, която грозеше сина й.
— Ааа, това момиче ще свърши работа. Усещам го, господин Фухи — обяви тя с меден южняшки акцент, впила очи в моите. — Вие ще успеете да спасите моя Джъстин.
— Ами… ще се постарая, доколкото мога… — отвърнах и затърсих с поглед помощ от Фухи.
— Само старание няма да стигне, госпожо Блум — укори ме незабавно госпожа Харис. — Само старание не е достатъчно. Просто трябва да го направите, и толкоз. Да сложите край на цялата работа. Няма друг избор.
Пусна ме и взе да рови из препълнената си пазарска торба, докато накрая извади една снимка. На нея Джъстин, все още тийнейджър, бе в униформата на барабанчик от гимназиалния духов оркестър. На друга снимка седеше на сцената като член на изцяло чернокожата духова музика.
— Правени са в зала „Карнеги“ на концерт в чест на Уинтън Марсалис — рече през смях, но не откъсваше очи от снимките. — То не бяха уроци, не бяха репетиции. Съседите се оплакваха в полицията най-малко по два пъти месечно. През живота си обаче не съм изпитвала такава гордост като тогава.
След което пъхна в дланта ми нещо студено, метално. Първо си помислих, че е монета, но се оказа, че е военен медал — бронзов осмоъгълник с лента в зелено, бяло и синьо.
— Докато беше на служба в рейнджърите, наградиха Джъстин за участието му в спасителна операция, след като някакъв хеликоптер се разбил. А доколкото на мен ми е известно, серийните убийци нямат навика да вадят тела от горящи машини. До едно време обаче вярвах в системата ни, да ви кажа. Че истината ще възтържествува. Но нещата ставаха по-зле с всеки изминал ден. Жалко, че не знам необходимите думи, разните му там правни изрази и прочее, да ви опиша колко погрешно е всичко, което става. Затова разчитам на вас, госпожо Блум.
Госпожа Харис въздъхна и си наложи спокойствие.
— Тъкмо затова исках да се запознаем. Да се опитам да ви предам онова, което знам. Та да усетите Джъстин така, както аз го усещам. Не може той да го е направил. Джъстин не е някакво чудовище. Всичко казано за него е лъжа. Абсолютно. Джъстин беше най-доброто ми дете. Виж, брат му беше крайно калпав, зъл. И все се заяждаше с Джъстин. Джъстин обаче така и не му отвръщаше. Той не е способен да удари друг човек, да му навреди.