Глава 66
Питър се придвижваше безпрепятствено през тълпата по Пето Авеню и успяваше въпреки часа пик да не изостава на повече от половин пряка от Дженийн.
Не можеше обаче да реши кое го беше изненадало по-силно: това, че Дженийн е всъщност жива, или невероятният начин, по който бе съхранила хубостта си. На колко трябваше да е сега? На четирийсет? А как стилно се бе облякла, какво самочувствие излъчваше, каква царствена фигура бе успяла да запази. Жива Одри Хепбърн от „Закуска в Тифани“.
Макар да я беше мярнал само за миг, Питър беше стопроцентово убеден, че е тя. Без капка съмнение. И че е същата жена, която бе видял и на бейзболния мач с „Янкис“.
Съвпаденията не бяха в състояние да го учудят, колкото и невероятни да бяха. Той наблюдаваше най-внимателно всичко около себе си и помнеше всяко нещо и всеки човек, когото е видял. Особено лицата. При неговия стил на работа едно забравено лице можеше да му коства живота.
И на петдесет години пазеше остротата на сетивата и инстинктите си. Браво, Дженийн, рече си, докато я следеше. Малцина на този свят можеха да се похвалят, че са прекарали Питър Фурние.
Като се замисля всъщност, Дженийн, разсъждаваше Питър, освен теб май други няма.
Затича се да не я изпусне, след като на следващия ъгъл тя свърна вляво. На две преки оттам на изток потъналата в сенки пряка свършваше пред една масивна и мръсна стара сграда: централната нюйоркска гара. Беше посетил тази забележителност със семейството си още в деня на пристигането им.
Тунели, отчиташе наум. Мрак, високоскоростни влакове, тълпи. Място, където вечно има нещастни случаи. Или случайни прояви на насилие.
В кобура над глезена си носеше малкия резервен полицейски глок, но нямаше начин да прибегне до него, тъй като гарата гъмжеше от ченгета от отдела за борба с тероризма.
Щеше да му се наложи да прибегне до незаконната къса палка с пружина, която носеше плътно под колана си отзад още от времето в бостънското управление, или до ножа на катарамата на колана му. Ножа поне можеше да извади и да прибере обратно с бързината на фокусник. Колкото да й клъцне бедрената вена и да си продължи по пътя. Започна даже да си го представя как точно ще стане. Без никакъв очен контакт. Минава й отстрани, ръга я с ножа и срязва вената.
От самата мисъл изпита точно толкова удоволствие, колкото дърводелецът, когато удря с чук пирона. За никаква радост не можеше да става дума. Всичко си беше една чиста необходимост, за да подсигури бизнеса си, печалбите си. Та да не би да е някое животно? Напротив, той е един от рядко срещащите се мъже, които по рождение не се боят да използват това толкова ефикасно оръжие, наречено „насилие“.
Някаква нега изпълни гърдите му, като се сети за щурата романтика, която бе преживял съвместно с Дженийн. За вида й на излизане от залива, със стичаща се по загорялото й невероятно тяло вода. За станалото класика приложение на мегафона пред вратата на банята. За острите като нож ръбове, които правеше по униформените му ризи.
Безспорно тя му беше най-любимата от всичките му покойни жени.
Но на слизане по леко наклонената улица към централната гара Питър тъжно въртеше глава при мисълта за избягалата му жена.
— Чудесно си живеехме с теб, русалчице, нали? — шепнеше си, без да откъсва очи от гърба на модния й пролетен шлифер с цвят на слонова кост.
Колко жалко!
Глава 67
Докато стана време да свърна от Вандербилт Авеню в централната гара, бях успяла да поогранича рухването. А когато стъпих на западното мраморно стълбище над главната зала, бях спряла и сълзите.
Гледката винаги ме е поразявала: и кремавият мрамор, и прочутите прозорци с размер на цунами, и стенописът със съзвездията върху масивния зелен таван.
А всеки път, когато вървях през цялата тази старинна елегантност в делово облекло, винаги се чувствах класна, истинска нюйоркчанка. И често си въобразявах, че съм част от някой стар филм — че съм Ева Мари Сейнт например в „Север-северозапад“.
Трийсет секунди по-късно бях вече прекосила просторното, приличащо на катедрала място и крачех по дългия коридор, който извежда на Лексингтън Авеню. Магазин до магазин и от двете ми страни: бижутерия, бутик, зала за лъскане на обувки, кафене „Старбъкс“. Появата на нов поток народ, устремил се по коридора към стълбището за линиите на метрото под Лексингтън Авеню, ме принуди да свърна плътно вляво. Но, изглежда, не толкова, колкото е трябвало. Причерня ми от болка, когато през десния ми крак мина някакъв уолстрийтски глупак в раиран костюм.