Имах чувството, че ми е отрязал пръстите на крака, та чак се облегнах на стената в претъпкания пасаж и си събух обувката да ги преброя.
— Моля, моля, извинен си — викнах и от яд, и от болка.
Само дето ядът ми мигновено се изпари. И болката в крака изчезна, напълно забравена.
На устието на гъмжащия коридор стоеше висок мъж — хубавец с къса прошарена коса и сини очи. Възправил се бе като скала посред човешкия поток и беше вперил погледа си в мен.
Откъснах очи и набутах крак в обувката. Накуцвайки и заслепена от страх, се насочих към изхода, откъдето преминах във финален спринт.
Не може да бъде. Не трябва да бъде. Обаче беше.
Факт, че Питър най-после ме бе открил.
Глава 68
Дявол да го вземе, рече си Питър и се прилепи към стената досами телефонния автомат. Прекалено много бе скъсил дистанцията. А Дженийн спря. И погледна назад. Дали го видя? Трудно беше да се каже при цялата тази милиардна тълпа, която ги разделяше. Но не можеше и да го изключи напълно.
Идеше му да се ритне отзад. След толкова години най-малкото, което Дженийн би очаквала, бе появата му. Елементът на изненадата би бил от критично значение. Но той се беше приближил на прекалено късо разстояние и беше провалил замисъла си.
Как можа да го допусне? Къде отидоха хладнокръвието, търпението и въздържаността, с които толкова се гордееше?
Но каквото станало — станало. Трябваше да се махне от там.
Преброи до три, после погледна назад към просторната зала. Имаше вероятност тя да е влязла във входа за метрото вдясно, но секунда след това му се стори, че мярна дреха с цвета на слонова кост да минава през далечния уличен изход.
Мамка й… Ама тя наистина ли излезе от гарата? Той се затича подире й. Да не би просто да я е прекосила за по-бързо? И изобщо да не е мислела да се качва на влак?
— Ало, по-спокойно! — скара му се някой.
Питър извърна глава. На входа на магазин за видео техника стоеше нюйоркски полицай в пълен комплект антитерористична екипировка, включително бронежилетка и карабина М-16. Огледа Питър най-подробно от глава до пети. Не че той имаше нужда да го оглеждат толкова подробно. Особено пък сега. Вместо да покаже на полицая среден пръст, както му идеше отвътре, Питър моментално намали ход и махна извинително с ръка на колегата си.
Силното слънце на Лексингтън Авеню го накара да присвие очи. Огледа се наляво, надясно, насреща през широката улица, задръстена от доставящи стока камиони, автобуси и жълти таксита. После погледна към извисилия се право отпред му Крайслър Билдинг.
Но в нито една от всички посоки не откри светло палто. Одри Хепбърн си беше вдигнала чуковете. Само защото бе отместил погледа си за някакви си пет секунди.
Ето това му е лошото на тоя бесен град! — помисли си ядосано. Прекалено много дупки имаше, в които да се крият плъховете. Сто на сто го бе видяла.
А Дженийн беше безследно изчезнала.
Глава 69
Това не беше никаква случайност.
Стоях права до високата маса зад витрината на претъпканото гарово кафене на „Старбъкс“.
И облята в пот, се мъчех да не хипервентилирам.
Питър? Тук? Сега? Как е възможно?
Нямах представа. Трудно ми беше да дишам, камо ли да разсъждавам.
През времето, през което не оглеждах Лексингтън Авеню, главата ми се извръщаше към страничната витрина на кафенето и страничната му врата, която водеше към гаровия пасаж. Бях решила, че ако Питър влезе от там, ще надам писък и ще хукна през вратата към главната гарова зала с надеждата да привлека вниманието на някой от полицаите антитерористи. Треперех като сгащен заек.
Още не бях стигнала до Кий Уест, а ето че вече играех на криеница, в която наградата бе животът ми.
Да не би пък да съм почнала да страдам от някаква параноя, рекох си и не преставах да оглеждам през витрината минаващите лица. Ами ако някой просто ми е заприличал на Питър? Все пак сега, когато съм на път за Кий Уест, Питър, естествено, е на челно място в мислите ми, да не говорим, че е заседнал и в подсъзнанието ми. Колко му трябва на свръх стресирания ми мозък да стигне до погрешно заключение?
Ами ако не е така?!
Трябваше да действам. Хвърлих поглед към „Лексингтън“. Дори видях лимузината, която ме чакаше с работещ двигател пред офиса. Бръкнах в чантата и изрових визитката, която шофьорът — изключително приятен мъж от Карибите на име Кен — ми беше дал.