— Ааа… господин Кен ли е? — попитах по мобифона. — Обажда се Нина Блум. Успяхте ли да вземете преписката от офиса ми?
— Вече е на предната седалка до мен.
— Чудесно. А виждате ли кафенето на „Старбъкс“ на западната страна на „Лексингтън“ малко пред вас? Седнала съм до самата витрина. Ще можете ли да направите обратен завой и да ме вземете?
— Тръгвам.
— Благодаря ви, господин Кен — рекох му лично, след като се втурнах през тротоара и се пъхнах светкавично в колата само десетина секунди по-късно. Слава тебе, господи, че си създал клетъчните телефони.
Заключих вратата, после залегнах върху седалката. В огледалото за обратно виждане господин Кен ме изгледа с вдигната въпросително вежда.
— Да не сте си забравили кафето, госпожо Блум? — попита с напевния си акцент.
— Не. Изпих го. Благодаря — излъгах го и надникнах крадешком през стъклото. — Моля ви, тръгвайте веднага за аерогара „Кенеди“, господин Кен.
И се скатах още по-ниско на седалката. Не посмях дори да дишам, докато господин Кен не настъпи педала за газта.
Глава 70
Питър оглеждаше лицата на минувачите на ъгъла на Четирийсет и втора улица и „Лексингтън“. Сканираше тревожно невероятно оживеното движение пред входа на централната гара. Нищо. Никакъв шлифер с цвят слонова кост. И на отсрещния тротоар го нямаше. Изложил се беше. Оставил бе плъха да се навре в дупката си.
Ама че провал! Да я намери, а после пак да я изпусне.
Както се ругаеше от яд, в главата му изникна стар спомен. От първия и единствен лов с лъкове, на който го беше завел баща му, когато беше седемгодишен. Отбил се беше да се изпикае в гората и изведнъж на три метра пред себе си видя огромна черна мечка. Докато се сети да извика, от съставния лък на баща му се чу глух звук и една стрела се заби в мечото око. Животното рухна като посечено.
Баща му слезе от укритието и коленичи над падналото чудовище, душейки жадно аромата на кръвта му като надвесил се над тенджерата готвач. Питър насмалко да се напикае, когато баща му го сграбчи неочаквано и натика лицето му в смъртно ранената мечка, право в окървавената й черна муцуна.
— Това е животът — рече шантавото пияно копеле на своя канадски френски акцент. — Или ти — мечката, или тя тебе. Изборът е твой, нали ме разбираш?
Абсолютно, помисли си Питър.
Поне вече знаеше, че Дженийн живее в Ню Йорк и че работи някъде близо до гарата. По дяволите, стигаше му дори само това, да знае, че е още жива. Нямаше и капка съмнение, че някой ден ще я стигне; въпросът по-скоро беше кога.
Телефонът му иззвъня. На екранчето се появи името на жена му Вики.
Оглеждаше безбройните прозорци на фона на клаксоните от уличното движение, гневът му затихваше, а мястото му заемаше естественото, хладнокръвно търпение на ловеца.
„Не се притеснявай, тате, все някак си ще я гепя тая мечка — каза си наум Питър и включи телефона. — Винаги съм успявал. И никога няма да се проваля.“
Четвърта книга
Блудната съпруга се завръща
Глава 71
Нямах представа колко беше часът, когато сепнато се събудих и успях да разпилея протоколите от съдебните заседания по делото на Джъстин Харис.
Намирах се в притеснително малък самолет, за петдесет пътници, на който се бях качила след едночасовия престой на летището в Атланта.
Събрах книжата по делото на Харис и погледнах през илюминаторчето да видя скоро ли ще стигнем. Отдолу се виждаше само вода — сребриста и лъскава като фолио под жарките южни лъчи на слънцето.
А бъркотията в стомаха ми се надигна наново, без да чака и секунда.
Та така светеше слънцето над Флорида. Над Кий Уест.
Доколко бях в безопасност? Питър дали бе останал в Ню Йорк? Нямах представа.
Звукът на гонг по уредбата ме накара да вдигна глава. Стюардесата обяви, че до кацането ни остават петнайсетина минути. Свестният на вид светлокож петдесетгодишен мъж от другата страна на пътеката ми се усмихна. Беше по бермуди и сиво горнище от анцуг с емблемата на Нюйоркския университет и имаше къдрава светлоруса коса.
Беше австралиец и бе силно наквасен. Всичко това ми беше известно от опита му да ме свали, докато чакахме да ни отведат до самолетчето в Атланта. При по-други обстоятелства сигурно нямаше да се възпротивя особено. Едно питие никак нямаше да ми се отрази зле.