Едва ли не с презрение той докосна с палец пулсиращата вена на шията й.
— Наистина, защо да губим време в приказки! Какво друго предлагаш или се надяваш да спечелиш? Караш ме да си задавам въпроси, чиито отговори би трябвало вече да знам. Например защо понякога си като мед — топла, сладка, любезна, а друг път си като оцет, дори два пъти по-остра и груба! — Пръстите му обхванаха гърлото й много леко, едва докосвайки кожата. Тя лежеше неподвижно, странно спокойна, и гледаше, без да продума, мрачното му, затворено лице.
Имаше чувството, че поглъща чрез някаква странна осмоза гнева, горчивината и безсилието, с които той я нападаше. Поглъщаше ги… и ги неутрализираше.
— Е? — Гласът му беше станал по-груб и по-дрезгав и той сякаш с усилие премести ръцете си върху раменете й. — Няма ли какво повече да кажеш, както си лежиш там и ме гледаш с тези твои студени, нефритенозелени очи, които никога не издават нищо. Този път по-добре ми отговори или…
— Какво искаш да чуеш от мен?
— Истината, за разнообразие. Защо лъжеш толкова много?
— Защото ти очакваш да те лъжа, разбира се. Даже да ти кажа истината, пак няма да ми повярваш. Затова… — Изненадана, че гласът й звучи равно и почти отчуждено, Сара остави думите й да заглъхнат и сви рамене, преборвайки се с тежестта на ръцете му.
— И така… след като се впуснахме в този откровен и интимен разговор, защо поне един път не кажеш истината? Гарантирам ти, че не би могла да ме шокираш. — Той измамно леко погали устните й със своите и небрежно се плъзна в нея. — Усетих например, че между теб и Анджело се зараждат доста сериозни отношения.
— Анджело? — повтори тя неопределено и беше възнаградена с ръмжене.
— Да. Онзи със скрития мотоциклет. Каква марка каза, че е?
— „Хонда“, струва ми се. О, да, той беше много симпатичен и доста мил според мен. Така зяпаше синината на лицето ми, че ми стана неудобно. А на теб? Мислиш ли, че и Анджело бие жените си? Ако е така, изобщо не искам да се разхождам на мотоциклет с него! А сигурно и Карло не би одобрил това, как мислиш?
— Ти… — Прошепнатата мръсотия, която той не се опита да преглътне, сякаш завибрира между тях, а той продължи грубо: — Карло! Ако имаш ум в главата си, повече няма да споменаваш Карло — и двамата знаем от доста време, че Карло не е за теб, нито пък ти си за Карло, който още не умее да се справя с безскрупулни, прагматични кучки като теб! А колкото до Анджело… не си губи времето да правиш планове. Няма да ходиш на никакви разходки с новата му хонда, всъщност няма никакви изгледи да го видиш отново освен в сънищата си или в сексуалните си фантазии!
— Какво искаш да кажеш с това, че аз няма да… мисля, че ти си този, който живее с фантазии отпреди векове, заобиколен от робини — купени или взети насила. Ще се виждам с Анджело, ако пожелая — тогава не те чух да възразяваш, нали? Въпреки пистолета си и грубите заплахи ти май се страхуваш от него и от това, което той символизира! Защото по някакъв начин Анджело е твоето друго аз, нали? Само че той е рожба на любов и страст, а не на чувство за дълг като… — Тя спря точно навреме потока остри, жлъчни думи, които имаха за цел да причинят болка.
— Защо млъкна? — попита той много тихо, но в тона му трептеше заплашителна нотка, която я накара да затаи дъх. — Не изоставяй темата, която очевидно така много те интересува. Анджело, детето на любовта, когото смяташ за толкова симпатичен, и който е разбрал каква си — дотолкова, че се е осмелил да те покани на разходка с мотоциклета си… чудя се докъде.
— Виж… — Тя се постара гласът й да не трепери от многообразието от чувства, в които още не бе успяла да се оправи. — Мисля, че не стигнахме до никъде в цялата тази работа! Анджело всъщност не се интересува от мен, той е един от почитателите на Мона. Не забеляза ли, че я наричаше „несравнимата“ с подчертано нежен тон? Свикнала съм с това — от километър мога да разпозная страстните обожатели на мама Мона.
— А, да… всички имаме майки, нали. Твоята поне е нарекла с подходящо име своята рожба на любовта. Дилайт. Дилета миа… „О, луна на моята наслада“… — Той превърна Цитата в презрителна пародия, претъркулвайки се върху нея, за да се намести между бедрата й, въпреки закъснелите й опити да го отблъсне. Подпрян на лакът и надвесен над нея, той продължаваше да впива едната си ръка в косите й, докато другата се движеше нагоре-надолу по влажното й от пот тяло, задържаше се върху хълбока и бедрото й, минаваше като полъх между телата им и накрая влудяващо бавно се придвижи към гърдите й.