— Спри…! — Тя безуспешно се опитваше да го отблъсне. — Аз… аз… не трябва…
— Замълчи, за бога! — Гласът му я шибна свирепо и рязко като плесник през лицето. — Трябва и ти го знаеш много добре, каквато си лицемерка, Дилета!
— Аз… искам… да не ме наричаш така!
— Да не те наричам с името ти? Но аз мога да се сетя и за други имена, с които да те наричам и които показват каква си и колко струваш, ако предпочиташ. Може би това те възбужда?
— Още по-малко от едно изнасилване!
— Все още не ми се е налагало да те насилвам! — Той се изсмя рязко и неприятно, плъзгайки ръцете си нагоре по нейните, докато хвана китките й като в белезници. — Не мисля, че някой мъж би се затруднил да те възбуди и накара да го желаеш. Да ти покажа ли как?
„Не му се налагаше“, помисли си Сара отчаяно още преди да беше започнал. Извратената мазохистка, в която се беше превърнала, вече го искаше с тялото си и се изви нагоре към него.
— Целуни ме, както би целунала любовник, който ти харесва… мъж, който не те познава и би могъл да падне в капана на меките ти, чувствени устни…
Тя искаше да го целуне! Защо да се бори с един напълно нормален, естествен порив? По-късно можеше да се мрази и презира задето е отговорила на очакванията му, на желанията му. За момента беше в състояние да реагира само инстинктивно, без да мисли, протягайки ръце да приеме заплахата и твърдостта на тялото му и срещайки устните му със своите в желаната от него целувка.
33
Цели дни отминаваха като миг — време, в което Сара нарочно и съзнателно не спореше със себе си, нито се опитваше да разсъждава. Тя беше абсолютната епикурейка — глезената одалиска, за която харемът не беше затвор, а наслада. Защо? Най-коварно покваряващият въпрос!
Отдавайки се на нещо, което беше единствено чиста страст, Сара прекарваше часове гола под слънцето на уединената си тераса, без да мисли за нищо конкретно, докато поглъщаше горещината и загара, който слънцето придаваше на тялото й. Никой от прислужниците, дори и Серафина, не я безпокоеше в тези моменти, но понякога тя усещаше почти физически хладината на сянката му, която падаше върху тялото й, точно преди той да легне до нея и в нея там под слънцето и безграничната тъмна синева на небето.
Понякога той идваше при нея, докато тя лежеше във ваната, друг път сам я отнасяше там. И сега, вместо официални вечери, той нареждаше да й носят храната в стаята и вечеряше там с нея — понякога настояваше да разговарят, друг път само я гледаше, казвайки единствено няколко кратки думи, преди да я вдигне от стола и да я хвърли на леглото. В такъв момент той явно изпитваше удоволствие да разкъсва дрехите й и да я оставя гола, само с подаръците, които й правеше — тънка златна верижка около хълбоците й с висящ точно на пъпа й рубин и гривна за глезена от малки рубини, инкрустирани върху тънка златна плетеница. Символи на робството? Тя му беше казала това в изблик на гняв, който караше очите й да искрят, докато се опитваше да го отблъсне от себе си. Зашеметена от страст или не, у нея все пак беше останал достатъчно здрав разум да не желае да се превърне в негова малка играчка.
— Ама ти си точно това! — подиграваше й се той, като се смееше на внезапния й гняв, докато я обръщаше по корем и я притискаше с тежестта на тялото си, закопчавайки небрежно верижката с рубини. — Защо и аз да не се присъединя към останалите, които са си поиграли с теб? Имаш ли отговор на това? — Без да може да направи нещо, тя усети как здравите му пръсти обхващат глезена й и издърпват крака й нагоре и назад.
— Престани! Отвратително животно си, да знаеш. Така да ме дърпаш, да ме насилваш. Мразя те!
— Наистина ли? Значи не мразиш достатъчно силно, кукло!
В неговото „момиченце“ се долавяше презрителна грубост, която накара Сара да се свие, макар че през дългите часове под жаркото слънце, докато си отправяше строги упреци, тя мълчаливо се беше заклела да остане невъзмутима. Да приеме факта, че тялото й, изглежда, желаеше този невъзможен, омразен, арогантен мъж. Естествено нямаше никакви чувства. Как би могло да има? Тя наистина го мразеше — това коравосърдечно, безскрупулно копеле. Не мразела достатъчно, как не! Ами тя… тя…
Не беше честно да й причинява това, да я кара да очаква, да предвкусва и да желае изпълнената с надежди дива насита, която тялото му й предлагаше. Тя можеше да се погледне отстрани, потънала в мислите си, да посочи всички рискове, опасности и илюзии, а също и онази проклета слабост, която я държеше впримчена във фино изплетената мрежа на заблуждението и нерешителността. И все пак нищо от това нямаше значение, дори и мисълта за Дилайт и какво е станало с нея, с татко, с чичо Тео… Съзнанието й се беше превърнало в изтрита дъска, в гъба, способна да попива единствено чувства. Ако погледнеше от позицията на прагматизма…