Но до момента в действията й — или в бездействието й — нямаше никакъв прагматизъм нито логика. Защо продължаваше да стои тук при тези унизителни условия, които той й беше наложил, след като можеше лесно да се освободи в който и да е момент просто като му каже истината? Той можеше да избухне — сигурно щеше да я удари в гнева си, както беше правил и преди. Но в крайна сметка сигурно щеше да я пусне и всичко щеше да свърши; от гледна точка на бъдещето това щеше да остане само една забавно, макар и доста рисковано приключение, което можеше да разкаже на най-близките си приятели или да включи в мемоарите си.
Хайде, Сара! Знаеш, че рано или късно той ще научи истината, така че, защо не си спестиш страданията и не си признаеш всичко сега? Преди той да дойде отново и с огромни животински крачки да прекоси за миг стаята… преди да те докосне, да те погълне и да станеш беззащитна. О, как мразеше вече този подигравателен, гълчащ глас в съзнанието си, помисли си Сара разтревожено. Защо не можеше да контролира мислите си?
Слънцето препичаше почти непоносимо и тя неохотно потърси сянката — тъмнината и прохладата. Влизайки отново в стаята си, Сара трябваше да спре на прага, докато очите й отново започнат да виждат. Първото нещо, което забеляза, беше отражението си в стената… приличаше на дива полинезийска принцеса с порасналата си гъста коса и загорялата си от слънцето кожа, която вече беше тъмна почти колкото неговата. Стоейки там гола в полумрака, озарена от светлината на слънцето, което топлеше гърба й и струеше покрай нея, отразявайки се в стената с почти ослепителна яркост, тя откри в себе си нещо едновременно кокетно и първично, което не беше виждала преди.
Тя беше тук, защото искаше. Защото искаше… Щеше й се веднага да заличи тази мисъл от съзнанието си. Да забрави за желанието. Макар то очевидно да прерастваше в нужда. Временно отклонение — забрави! Намръщвайки се на отражението си, Сара като на игра започна да се оглежда критично. Май не би било зле да отслабне още малко. Може би около ханша, но не и на друго място, в никакъв случай в бюста. Слава богу, тялото й беше стегнато, гъвкаво и силно. Атлетично тяло, докато това на Дилайт винаги е било по-чувствено. На онзи огромен екран беше тялото на Дилайт и лицето на Дилайт… и никой, дори и Марко, не беше забелязал някаква разлика. Но тогава — устните й се изкривиха в усмивка, едновременно тайнствена и чувствена, която сякаш не беше нейна, и тя бавно като котка протегна ръце над главата. Но тогава… промърмори тя наум с дълбоко женско задоволство, докато лениво продължаваше да изучава отражението си в огледалото, той желае именно моето тяло и не може да спре да го желае. Все едно как ме нарича и за каква ме мисли, аз почти не съм се преструвала пред него и Сара е тази, която той превърна в своя любовница, именно моят ум продължава да го интригува.
Сара примигна и нервно прокара пръсти през косата си, прекоси бързо стаята и грабна копринения халат от долния край на леглото, където го беше оставила Серафина. Огледала! Как само беше започнала да разсъждава — по-скоро с тялото и сетивата, а не с главата си. Всъщност беше забравила да мисли истински. Защото за разнообразие й се искаше да не мисли, да се отпусне и да се остави на чувствата. Защото беше полудяла!
В дневната й вече имаше хладилник, зареден с бяло вино, лед и минерална вода „Евиан“ — знак на внимание от страна на дука, кой друг? За настоящата му любовница — настоящата обитателка на покоите на майка му. Не е ли била и тя всъщност една затворничка? Сара и по-рано често си беше задавала този въпрос, както направи и сега, докато изваждаше от хладилника охладена чаша, сипваше лед и наливаше от студената течност, за която в този миг копнееше пресъхналото й гърло. Хладнокръвна. Докато беше тук, тя не можеше да бъде хладнокръвна. Сара пристегна едва ли не със злоба колана на тънкия копринен халат и отново започна да крачи из стаята, като избягваше отражението си в огледалата. Някъде отзад дочу мекия шум на течаща вода. Ваната й… Серафина знаеше, че горе-долу по това време тя се скриваше вътре от слънцето и искаше да вземе вана, преди да заспи. Но кога и как това се беше превърнало в установена практика?
„Трябва да се махна!“ надигна се писък в съзнанието й и тя вече беше тръгнала към вратата без ключалка, вървейки бързо и инстинктивно с босите си крака, когато тя се отвори широко.
Той стоеше безгрижно с гръб, опрян на масивната дървена врата, облечен в костюма си за езда, който го правеше да изглежда почти като животно, с медальона от злато и смарагди с изображение на вълк, проблясващ върху тъмните косми на гърдите му, леко разкрачил обутите си в ботуши крака, и я оглеждаше от главата до петите, вдигнал язвително вежди.