Е, тя знаеше, беше усетила, без да трябва да й се казва каква е истинската му същност! Кой беше лицемерът в случая? Защо не се върнеше, да бъде проклета черната му душа, за да му хвърли в лицето истината за него?
Сара беше чула хеликоптера да излита и след четиридесет и осем часа още не се беше върнал. Какво правеше той? Какво целеше? Тя просто нямаше да бъде тук, когато той посмееше да се върне. Да я държи тук за свое ползване — никога! В края на краищата той ще разбере, че е бил направен на глупак и това ще е само част от отмъщението й. Той ще стане за посмешище, ако не го пратят в затвора за отвличането й. На процеса тя ще бъде в девственобяла рокля и ще плаче много и той никога няма да го преживее. Ако не друг, татко ще погрижи за това!
Както обикновено, тя правеше слънчеви бани на уединената си тераса, и мислите й бяха единствената й компания, докато и ако той се върнеше.
Бъди практична, Сара!… О, да, беше лесно да си говори така, да размахва предупредително пръст срещу себе си въпреки пълната си безпомощност пред опасността, която беше усетила и пред която още не беше готова да се изправи. Той можеше никога да не се върне. Доколкото го познаваш вече те е забравил. Още една бройка за статистиката! И все пак имаше дни и нощи, когато беше разговарял с нея, сякаш забравяйки кой е той и коя е тя, според него, и беше позволил на горчивината да изплува. Бяха се хранили заедно, бяха спорили… и бяха се дуелирали. Бяха се любили въпреки всички онези цинични и някак отхвърлящи думи, които беше използвал, сякаш му беше необходимо да сведе това, което се зараждаше между тях, до грубите думи, които не обясняваха и не означаваха нищо.
Още по-добре, че си беше тръгнал тогава — оставяйки й време да си поеме дъх, да помисли и прецени нещата.
Тя лежеше на слънцето, оставяйки топлината му да проникне през порите й, докато съзнанието й оставаше замъглено и далечно, когато Серафина влезе — нарушавайки уединението й за пръв път след онзи първи път, доколкото Сара можеше да си спомни.
— Синьорина… моля да се събудите. Не е безопасно да се спи на нашето жарко слънце.
О, боже — трябва да беше забравила всякакво приличие, откакто дойде тук. При тази мисъл Сара се обърна лениво по гръб и закри с ръка очите си.
— Какво има…? Само това ли? Или дукът е благоволил да се върне? — Тя не можа да прикрие язвителната нотка в гласа си, докато правеше своята саркастична забележка. Жената не каза нищо и тя продължи в същия безгрижен тон. — Ако се е върнал, непременно му кажи, че съм по-отегчена от всякога! Не ми харесва да ме държат затворена против волята ми. Или той постъпва така с всичките си жени?
— Вие, синьорина, сте единствената жена, която Негова светлост е водил тук, в двореца. Да, всички научавахме от случайно попаднал ни вестник за някои от другите му… интереси, но той никога не е водил друга тук. Никога… Простете ми, синьорина, че ви говоря толкова откровено, но понякога така е по-добре. Аз съм стара и съм видяла много, но…
— Съжалявам, Серафина. — Докато се изправяше неохотно, на Сара й се искаше да има нещо, с което да се покрие, и тя прие с благодарност памучната роба с индиански мотиви, която жената безмълвно й подаде. Чувстваше се зашеметена не само от слънцето, а и от внезапния изблик на откровеност от страна на Серафина. Какво се опитваше да й каже? И как би трябвало да й отговори?
Сара спечели малко време, докато завързваше тънкия памучен саронг около гърдите си. Но без да знае защо, умът й работеше трескаво. „Неговите интереси…“ беше казала Серафина с одобрителен тон. По дяволите, тя никога нямаше да одобри мъж, който държеше легион любовници — на практика всяка жена, която му хванеше окото. И беше толкова лицемерен, че отказваше на по-малкия си брат правото да се ожени за жената, която обича, докато той самият беше обладал и използвал същата тази жена — той поне така смяташе — без да го е грижа за нейните желания, нито за последствията от своенравната му постъпка.
— Серафина… какво се опитваш да кажеш? Започват да ми омръзват тези увъртания или прояви на груба сила. Мисля, че трябва скоро да се махна от тук, сигурно разбираш това?