Серафина сякаш нарочно отказваше да разбере и вместо това говореше за незначителни неща.
— Стояхте прекалено много на слънце, нали ви казах? Може да стане опасно… Моля да влезете с мен вътре, синьорина.
На Серафина й трябваше доста време да си дойде на думата, макар че очевидно беше дошла с намерението да каже нещо, помисли си Сара нетърпеливо, докато позволяваше да й се карат и да я гълчат като дете, дори да я отведат до ваната с целия й напарфюмиран мраморен разкош. Истинска вградена вана! Символ на упадък, направена за разглезени одалиски, чието единствено задължение беше да доставят удоволствие на арогантния си господар. Тази мисъл успя да откъсне Сара от нежелания, ненужен спомен за силните загорели пръсти, насапунисващи гърба й и цялото й тяло…
Защо в тази иначе луксозна обстановка на огромната баня липсваше душ? В крайна сметка той имаше!
— Серафина…?
Старата жена с изправен гръб, завита на стегнат кок коса и тъмни дрехи, обикновено оставяше Сара сама във ваната, но този следобед сякаш си търсеше оправдание да остане, като внимателно проверяваше огромния куп винаги готови пухкави хавлии и количеството масла и прахове за вана в кристалните им шишенца. Серафина сякаш си отдъхна, когато Сара реши да я заговори.
— Да, синьорина?
— Серафина, кога е поставена тази… тази необичайно голяма вана тук? И защо няма един модерен, практичен душ?
— Мисля, че при предишния дук, синьорина. Титлата е много стара и това е много стара част от двореца. Но когато първата дукеса видя тези стаи, тя ги пожела за себе си — помня, че моята майка така казваше, а по онова време тя работеше тук на моята длъжност. Аз самата бях много млада, но трябваше да започна работа тук на петнадесет години. Спомням си дукесата — и двете дукеси — много добре. Далеч преди да поставят модерно отопление, аз помагах да качват тук големите чайници с гореща вода. Ах! Колко много чайници трябваха!
След като започна да говори, обикновено необщителната икономка стана почти словоохотлива и Сара едва успя да се въздържи да не извие вежди в недоумение. Е, в крайна сметка Серафина имаше много човечност в себе си, макар все пак да беше трудно да си я представи като петнадесетгодишно момиче, бъхтещо се по безбройните стълби с тежки чайници гореща вода. Бедната, имала ли е изобщо нормално, безгрижно детство?
— Може би отегчавам синьорината… всички тези неща са станали преди много години и някои от тях вече са забравени!
— О, не, не! — каза Сара бързо, като любопитството й надделя. — Моля те! Има толкова много неща, за които съм се питала, особено за първата дукеса, защото това са били нейните стаи, а портретът й все още виси тук, а не в галерията с портрети. Тя сигурно е била… много красива жена! Била е испанка, нали?
— А, да, беше испанка и много хубава, много млада. Дукът, съпругът й, не можеше да й откаже нищо. Каквото поискаше бижута, хубави дрехи — трябваше да го има. А тогава бяха трудни времена за страната ни, синьорина. Много трудни! Семейството нямаше толкова пари, колкото сега благодарение на настоящия дук, и понякога беше трудно, но дукесата трябваше само да поиска. Получаваше всичко!
— Освен свободата си, предполагам! — Сара се почувства едва ли не задължена да вметне нещо сухо. Колко различна беше тази история от онази, която самата Серафина й беше разказала преди! Бедната малка младоженка, държана като заложница, като играчка на един тираничен дук, който принадлежеше на Средновековието също както по-големият му син! — А какво да кажем за моментите, когато я е оставял сам този огромен дворец, докато е пътувал и несъмнено е посещавал многобройните си любовници? Може би този величествен дворец и тези величествени стаи с мраморна вана и слънчева тераса са започнали да приличат на затвор на бедата жена!
За миг лицето на Серафина сякаш се стегна, Сара помисли, че жената сигурно няма да каже нищо повече и се зачуди защо самата тя почти затаи дъх. Но старата жена изглежда беше казала твърде много и стигнала твърде далеч, макар че следващите й думи прозвучаха като упрек.
— Синьорината изобщо не разбира! Не беше така, макар че дукесата наистина забременя скоро след като се ожени, именно тогава тя поиска тези стаи — и именно тогава съпругът й, дукът, започна да пътува често по работа, но тук постоянно имаше лекар. Трябваше да се печелят пари, синьорина. А в онези дни нямаше шумни летящи машини, способни да се приземят тук. Пътуването с кола беше много трудно и опасно, навсякъде имаше бандити, които ограбваха пътниците. Дукесата не беше в състояние…
— Ами след това? — настоя Сара, макар че се почуди защо направи това. — Нещастната млада дукеса е починала — би могло да се каже едва ли не, че е била убита — защото отмъстителният й съпруг й е отказал най-обикновени медицински грижи. Ако я е обичал истински, щял е да й прости!