О, боже! Как да се справи с този неочакван поток от думи и мисли, за които не беше съвсем подготвена? Но и не можеше вечно да крие лицето си зад хавлията.
Сара отстъпи с въздишка и установи, че Серафина вече държеше готов копринения й халат.
— Благодаря — промърмори тя механично, за да прикрие бурята от чувства, които не искаше да анализира точно сега под бдителния поглед на Серафина.
— Да приготвя ли на синьорината нещо студено за пиене? Може би минерална вода или изстудено вино? А после не би било зле да си починете — ще се погрижа никой да не ви безпокои и сама ще ви донеса вечерята. Каквото пожелаете…
От чисто вироглавство и желание да избяга от собствените си странно объркани чувства Сара каза на пръв поглед раздразнено:
— Ами ако всичко, което искам, е свобода? Макар и малко — може би да пояздя, защото навън още е светло. Или да вечерям в трапезарията за разнообразие — където и да е, само не в тези стаи, които са моят затвор. Какво ще кажеш за това? Какво ти е наредил той, преди да отпътува с шумния си хеликоптер, който може да го отведе където пожелае, докато аз… аз съм оставена тук да гния, без да го е грижа?
Сякаш имаше нужда да разпали справедливия си гняв, за да се предпази, да остане обективна. В крайна сметка мъжът, за когото говореха, беше опасен и безскрупулен тиранин, все едно дали е било ограбено детството му или не. Не, тя не можеше да намери никакво оправдание за начина, по който се беше отнесъл с нея, все едно за кого я вземаше. Трябваше да се придържа единствено към тази мисъл.
— Ще ви налея чаша вино, синьорина. И защо не си починете малко, докато слънцето още е високо? Господарят скоро ще се върне, сигурна съм, и тогава… тогава може би всичко ще се промени!
Все още гневно намръщена, Сара гледаше как Серафина бързо се оттегля. Каква хитра старица! Беше казала каквото искаше и беше посяла семената, а сега очевидно се канеше да се затвори и да не позволи да я разпитват повече.
Е, ще видим това! Одалиска… харем — за какъв се мислеше той, за… за султан? Жестоко, покварено, нагло чудовище! Не беше способен на нито едно от чувствата, които Серафина в сляпата си преданост към „дука“ му приписваше. Той искаше само да става неговото и желаеше жени, които са готови да се хвърлят в краката му и да молят за трохите, които е готов да им подхвърли заедно с неговите дискретно скъпи подаръци като верижки за талията и гривни за крака! Поставени насила — поне в нейния случай. Проклет да бъде! Първото нещо, което щеше да направи, когато възвърне свободата си, щеше да бъде да махне и двете — да ги пререже с трион, ако трябва — и да му ги върне с подходяща кратка и остра бележка.
Докато трескаво ровеше в ума си за подходящите думи, Сара си позволи да приеме запотената от студ чаша вино, която Серафина вече й беше наляла. Защо да хаби такова прекрасно вино? А то наистина беше добро — Пулен-Монтраше — любимото й и от една от най-добрите реколти. Освен това, като мърмореше неодобрително, че синьорината не е закусвала и много слабее, Серафина беше поднесла сусамени бисквити и сирене.
— Моля да ядете — и ето още една чаша студено вино — виното е добро за организма и здравето, нямаше нищо лошо да пийнете още.
След това Сара не можеше да си спомни точно как е заспала, все още в халата си, макар че имаше намерение да се облече и беше накарала Серафина да й приготви джинси и блуза. Във всеки случай беше спала и беше сънувала — тревожни сънища, които не искаше да си спомня.