— Само за минута…
Сара гледаше очарована, докато Гарън изпълняваше „целия ритуал“, както би казала Дилайт. Каква охранителна система! Той каза няколко думи в нещо като скрит микрофон и се върна при колата, поглеждайки настрани към Сара с усмивка и вид на фокусник, който ей сега ще извади отнякъде заек. И естествено портата се отвори безшумно пред очарования й поглед.
Поглеждайки през рамо, Сара видя, че портата се беше затворила зад тях, и побърза да пропъди лекото безпокойство, което заплашваше да помрачи възбудата и очакването.
— Напомня ми малко за пещерата на Али Баба! — каза тя шеговито и Гарън се изкикоти.
— Точно това си помислих и аз, когато Тед ми я показа да пръв път! Нужно е време, за да свикнеш с нея, предполагам. — Той и хвърли онази затрогваща усмивка на намерило се малко момче и Сара усети, че сърцето й заби по-бързо. — Всъщност компютърът — Тед го нарича „Голямата Майка“ — разпознава гласа ми и отваря портата. Има разбира се и пазачи с кучета, макар че не се набиват в очи.
Те караха по дълга алея с кипариси от двете страни — съвсем по гръцки или по италиански маниер. „Зловещо,“ помисли си Сара, трепвайки леко.
— Колко остава до къщата, за бога?
Този път Гарън я потупа по бедрото почти несъзнателно.
— Точно зад… следващия завой! Виждаш ли ей там? Намира се точно на брега на океана, има и частен плаж. — Сега вече я погледна преценяващо. — Бих искал някой път да те доведа тук през деня, ще ти хареса. Може би след като филмът е готов, а?
Сара почти не го чу, а очите й се разшириха при вида на къщата.
— Първо Али Баба, а сега „Отнесени от вихъра“!
Тя осъзна, че беше казала това на глас, едва когато Гарън се изкикоти.
— Харесвам чувството ти за хумор, хлапе! Но недей да се впечатляваш много от къщата. Независимо от парите си, Тед е съвсем нормален, земен човек. И футболен запалянко като теб — не четох ли нещо такова?
Докато Гарън й помагаше да излезе от колата, Сара се опита да прикрие объркването си. Футбол? И естествено той имаше предвид американски футбол. О, боже, как щеше да се измъкне от това?
— О… да. Но тази година съм на вълна тенис! Писна ми от футбола.
— Тенис, така ли? И на мен ми е любим. Може да поиграем някой път?
Движейки се с лекотата на човек, сигурен, че разполага с много време и не е нужно да прави много усилия, Гарън небрежно плъзна ръка около кръста на Сара и я целуна леко по слепоочието.
— Мм! — Тя не можа да измисли друго! Какво се очакваше да направи, да каже? Слава богу, на вратата стоеше някой — сега вече не трябваше да прави или казва нищо, освен „здравейте“ и „благодаря“ на техния домакин.
Първата й неприятна изненада за вечерта беше разпознаването на гласа, който ги поздрави. Теодор Колер — един от най-богатите хора в света, според слуховете, и по една случайност близък приятел както на майка й, така и на баща й. Чичо Тео от детството й, който разбира се „винаги се връщаше в Америка“.
— Хей, Тед! — Сара се поколеба, мъчейки се си възвърне самообладанието. Напомни си, че не е виждала чичо Тео поне пет години и за това време доста се е променила, както и Дилайт, но Гарън вече ги представяше един на друг кратко и неофициално:
Сара нямаше повече време да се двоуми, тъй като Гарън я въведе вътре, хвърляйки й леко озадачен поглед.
— Какво има? Познаваш Тед, нали?
— Тед познава цялото семейство. Какво става, млада госпожице, да не си забравила чичо Тео? — Ухаеща на любимия парфюм на Дилайт, Сара се повдигна да го целуне по брадатата буза.
— Разбира се, че си спомням. Но не знаех, че ти… бях съвсем малка, нали?
— Двамата се познавате — чудесно! А сега моля едно питие, Тед!
— Знаеш къде е! Хайде ела, Дилайт. Знаеш ли, че се опитах да убедя майка ти да не те нарича така? Тя естествено не искаше и да чуе. И какво правиш с Гарън Хънт?
— Той ме покани на вечеря, това е всичко!
— Това е всичко, а? Не знам какви ги мислите вие младите днес… и не искам да знам! Прави каквото искаш… ако си сигурна, че знаеш какво е добро за теб!
Гарън се обърна и ги изгледа внимателно с питащи очи.
— Вие двамата се познавате много добре! Каква е тази работа?
— По дяволите, това е дълга история. Някога бях влюбен в Мона и завърших в ролята на „най-добрия приятел“! — Колер сви изразително рамене.
— Аха, сега мисля, че разбирам. Мона е страхотна жена. — Гарън се ухили вироглаво и хващайки здраво Сара през кръста, я привлече към себе си. — Не мислиш ли, че тази малка Дилайт тук много прилича на майка си?
Тед Колер изсумтя.
— По дяволите, не знам! Питай психоаналитика си! Но ще ти кажа нещо, всичките деца на Мона приличат на нея.