— Разбира се, трябваше да се сетя. Е, при това положение нямам голям избор, нали? — Усмивката й стана още по-лъчезарна — Ще взема предложения ми транспорт, но само назаем, а не като подарък. Непременно кажете това на дука.
Тя се надяваше, че той ще побеснее. Особено когато му изпрати обратно колата с неангажираща бележка от рода на „благодаря за великолепния транспорт…“ Да го вземат дяволите, дето си мисли, че би могъл да я купи!
Само гневът помогна на Сара да се справи с движението. Мерцедесът беше една мечта, но тя нямаше да позволи това да повлияе на преценката й. Дук Ди Кавалиери я преследваше по някакви си свои причини — ту я провокираше, ту я обиждаше, и, да, понякога я очароваше. Очевидно беше запомнил случайно подхвърленото от нея за колата, която винаги бе желала да има. И не по-малко ясно беше, че за него парите са само средство за постигане на целите му.
„Обект на желание.“ Думите се появиха неканени в мислите на Сара заедно със странна тръпка на страх, която я накара да впие пръсти във волана. Защо беше решил, че я иска? И защо тя бягаше от него? Беше чувала, че най-добрата защита е нападението — а и сестра й, която беше свикнала да се оправя с всякакви мъже, сигурно щеше да остане и да му даде да разбере! Като наближи апартамента си, Сара намали, а на челото й се беше появила бръчка, скрита донякъде от огромните очила на Дилайт. Сега, със закъснение тя се ядосваше на себе си, че така набързо си беше тръгнала от чичо Тео. Трябваше да остане, да му покаже колко малко означава присъствието му за нея. Не трябваше да се оставя да я прогони, особено като се сетеше за лукавите му намеци, че нарочно се прави на недостъпна. Какъвто беше самомнителен, сега щеше да си помисли, че е избягала, за да я преследва още по-упорито. О, по дяволите!
Даже и да беше имала някакви колебания, задушният малък апартамент помогна на Сара да вземе решение за следващия си ход. Тук, заобиколена от разпилените вещи на Дилайт, тя по-лесно можеше да влезе в кожата на сестра си — да бъде смелата, безразсъдна Дилайт Адамс, която не се плашеше от никого и от нищо и би направила всичко, само заради опита или за „забавление“. Не, Дилайт определено не би избягала в ужас от авансите на един упадъчен италиански дук!
Само като си помислиш, това беше чудесно казано! Сара си изръкопляска, докато хвърляше някои неща в малкия си сак. „Упадъчен дук“… много добре, Сара! Старият й навик да разговаря мислено със себе си прогони нервността й, докато тя си пое дълбоко дъх, оставяйки вратата на апартамента да се затръшне зад нея. Е, ето ни. И този път, заклевам се, наистина ще бъда Дилайт. Ще го поставя на мястото му, точно както би направила тя.
Тя самонадеяно беше паркирала белия мерцедес пред входа на сградата. Може и да са го вдигнали! Но ако беше още там, ще му го върне — с елегантен жест и няколко лицемерни думи на благодарност, чийто смисъл той веднага ще прозре. Докато минаваше през въртящата се врата, Сара с почуда осъзна, че в нея се надига очакване.
Трябва да беше затаила дъх… и сега изпусна една въздишка. В крайна сметка беше там, където го беше оставила. Мъж на средна възраст с повесен на врата фотоапарат обикаляше с интерес около елегантната бяла кола. Високите токчета на Сара затракаха по тротоара и той се обърна ухилен лукаво и предразполагащо.
— Здрасти! Тази малка красавица твоя ли е? Възхищавах й се. Чисто нова е, нали?
Слава богу, движението още беше оживено и дори се мяркаха пешеходци — нещо необичайно за Лос Анджелис, където всички караха коли. Сара потисна моментното си желание да го отреже студено, защото все още се опитваше да се прави на сестра си — да гледа на всичко от друг ъгъл, да реагира по съответния начин.
— Здравей. Хубава кола, нали?
Помисли си, че се е справила доста добре! Хвърляйки му разсеяна усмивка иззад огромните слънчеви очила, Сара започна да рови за ключовете в безпорядъка на чантата си. Трябваше да са някъде там. Помнеше…
— Ти си Дилайт Адамс, нали? Тази сутрин гледах по телевизията материала на Бренда Роуън за теб. Имаш ли нещо против да те снимам с новия автомобил? Подарък от някакъв италиански дук, може би?
Сара зяпна и вдигна поглед — той вече снимаше. Движеше се много бързо, като професионален фотограф, осъзна тя объркано.
— Вие няма да…
Той не й даде възможност да довърши, като протегна успокоително ръка, преди да й връчи визитката си.