Сара беше прибрала косата си в импровизиран кок, но няколко кичура се бяха изплъзнали и падаха влажни по врата и зачервените й от топлината бузи и слепоочия. Косата й започваше да се изправя и тя има чувството, че все повече заприличва на себе си, става по-способна да се справи с всичко. Трябваше само да внимава да не се издаде и да не мисли — тя потрепери — твърде далеч напред!
По скоро някакво внезапно странно усещане, а не дочут шум накара Сара да осъзнае изведнъж с неприятна изненада, че вече не е сама. Тя инстинктивно се потопи в топлата вода, доколкото можеше, без да се удави, а зелените й очи блеснаха от възмущение.
— Ей — къде се криеш? Закъсняваш за нашия тенис мач!
— Махай се! Къпя се. Или нямам право на уединение?
— Разбира се! Прости ми, но съм изненадан от внезапния пристъп на скромност! В крайна сметка, както се беше изразила в едно интервю, което четох, ти имаш хубаво тяло — защо да те е срам да го показваш?
Той стоеше на вратата, облечен в прилепнали светлокафяви ленени панталони и лъснати високи ботуши, от което тя стана с впечатлението, че е ходил да язди. Черните му вежди бяха повдигнати, а устните му бяха изкривени в саркастична гримаса, която трудно би могла да се нарече усмивка. Той беше направо отвратителен!
— Остави намира тялото ми! То няма нищо общо с теб. Да не си забравил, че съм годеница на брат ти?
Дилайт вероятно не би стояла потопена до шията във водата — Дилайт не би се срамувала от тялото си — сигурно щеше да се изпъчи пред него, докато го предизвиква с факта, че принадлежи на Карло. Но тя не беше Дилайт…
— Разбира се, че не съм забравил нищо! — изръмжа той. А после, със стържещ смях: — Да не си помисли, че ще се нахвърля върху годеницата на брат си? Повярвай ми, никога не ми се е налагало да прибягвам до насилие, за да получа каквото искам от една жена. Защо да се опитваш да вземеш насила нещо, което се предлага свободно? Поне в днешно време!
Как смееше да говори така покровителствено, толкова… толкова ужасно арогантно? И как стоеше там, разтворил обутите си в ботуши крака, и гледаше надолу към нея…
Сара почувства, че в нея се надига истинска ярост, която за известно време отне и разума, и задръжките й. Ако имаше пистолет, щеше да го застреля, ако имаше навика да носи със себе си малък кинжал, за да брани добродетелта си като някои селски жени от Сардиния, щеше да го метне срещу него, целейки се точно в черното му, жестоко сърце. Но в положението, в което се намираше, тя действа инстинктивно, без да мисли — грабна вода в шепи и я хвърли към него, точно като сърдито дете.
Тъмни, мокри петна се появиха по безупречните ленени панталони, капчици вода заблестяха по лъснатите му ботуши. И защо да я е грижа какво си мисли той за нея? Само тя ли трябва да се държи вежливо и цивилизовано?
— Е, аз определено не ти предлагам нищо — и никога не съм го правила… така че нямаш извинение да се мотаеш тук, докато се къпя. Наистина искам да си вървиш!
Изминаха няколко напрегнати секунди, през които Сара си помисли, че той би могъл да скочи във ваната, в която тя се беше свила предизвикателно — да влезе при нея, за да я накаже за нахалството. Лицето му беше станало мрачно, а думите, които с труд се процеждаха през стиснатите му зъби, за щастие бяха на италиански, но определено не от тези, които беше учила в училище.
— Аз съм тази, която трябва да те ругае! — напомни му тя ядосано. — В тази част на света няма ли закони на гостоприемството? Мислех си, че съм твоя гостенка.
Той с удоволствие би й извил врата, разбира се, и тя долови това от тлеещата омраза в погледа му, преди той да я удостои със сковано свеждане на глава и лицето му да стане напълно безизразно, като маска, изрязана от твърдо дърво.
— Моите извинения. Вероятно защото имах привилегията да изгледам всички твои филми, се чувствах някак си близък с теб. В „Същността на любовта“ нямаше ли сцена в банята, където ти не беше толкова скромна, колкото си сега?
„Същността на любовта“! Какво отвратително заглавие! На Сара й се искаше да се намръщи с погнуса — но не пред него. Все още потопена във водата колкото можеше, без да се удави, тя го изгледа предизвикателно през влажните си клепки, решавайки да не обръща внимание на лукавите му намеци.
— Е, сега не съм на екрана, нали? И наистина ще съм ти благодарна, ако се махнеш, за да мога да изляза и да се облека. Сигурна съм, че на Карло не би му харесало да се разхождам гола пред теб — той толкова те уважава!
Точка за теб, Сара. Поне за момента. Докато седеше по-късно в покрития с огледала будоар, опитвайки се да реши дали да си сложи грим, Сара се помъчи да се успокои за мача на воли и умове, който непременно щеше да последва след срещата им преди малко и неговото доста неохотно оттегляне.