Краката на Сара сякаш сами я поведоха напред. Усещането за странност се задълбочи, сякаш всяка нейна крачка, всяко нейно движение се беше случвало и по-рано. В топлия въздух се усещаше лека влага — слаб дъх на море се смесваше с ароматите на нощта. Облегната на древния камък, с лице вдигнато към звездите, Сара откри, че чака. Сигнала, нещо — или някого.
19
Подсвирването, което я стресна първия път, би могло да бъде и на нощна птица. Сара не му обърна внимание, макар че усети да я полазват тръпки по ръцете и краката. Беше започнала да изпитва неудобство от странния импулс, който я беше накарал да излезе тук навън. Странното тихо изсвирване се чу отново и дланите й овлажняха. Сигурно беше птица! Във всеки случай тя се връщаше в леглото!
— Пст!
Това не беше птица и звукът я накара да обърне глава, макар краката й да останаха заковани на място. — Недей да викаш! Искам само да поговорим — повярвай ми!
Сара трябваше да стисне здраво очи и да ги отвори отново, за да се убеди, че не й се привижда. Сред тъмнината на сардинската нощ — точно бруклински акцент? Онзи нещастник Марко сигурно е наредил да сипят нещо във виното й и сега тя е под въздействието на ЛСД или нещо не по-малко опасно…
Принадлежеше ли гласът на някого или това беше Чешърският котарак? И тогава една тъмна сянка се отдели от покрива и леко се приземи пред нея.
— Здрасти! — Каза гласът меко и приветливо. — Страшно мило от твоя страна, че не се разпищя. Сигурно се чудиш кой съм и какво правя тук!
Поне продължаваше да пази дистанция и не се опитваше да я напада. При тази мисъл Сара се почувства по-смела и успя да промърмори треперливо:
— Ами, предполагам, че това би помогнало — като начало! Ти… ти доста ме изплаши, да знаеш! Мислех си, че замъкът на дука е непревзимаем!
— Ти също доста ме изплаши, да ти кажа! За момент там си помислих, че си нейният призрак! Но, хей…! Ти определено не си никакъв призрак и си тази, която дойдох да видя. Само да си поговорим, разбира се! Обещавам ти, че няма да опитвам нищо друго — не съм от онези, които — знаеш — се възползват. Съгласна ли си?
— Ако не ми кажеш…
— Добре, добре — тъкмо стигнах до това, госпожице Адамс. Ти си госпожица Дилайт Адамс, нали? Едно от момиченцата на госпожица Мона Чарлз? Е — аз съм роднина на дука! — На Сара й се стори, че чува мекия му, почти беззвучен смях, преди да добави: — Казвам се Анджело, макар някои да твърдят, че името не ми подхожда! И ако се питаш откъде знам така добре английски, то е защото ме изпратиха да уча там. Имах чичо в Ню Йорк, а после — татко и аз решихме също да опитаме. Както казах — семейството плати пътя ни. Семейството на майка ми, по-точно. Те имаха връзки. Живях в Ню Йорк повече от петнайсет години, след което реших да се върна. А сега не ми дават да замина по никакъв начин — ха! — Сара мярна блясъка на бели зъби и реши, че не разбира абсолютно нищо.
— Е… ъ… Анджело — Сара се постара да подбира внимателно думите си, защото не искаше да го обиди, който и да беше той. — Това, което не разбирам, е — кои са тези „те“ и защо не ти дават да заминеш оттук, щом искаш?
— Ах — предполагам, защото ме смятат за един от онези бандити, за които пишат по вестниците. — Той добави бързо, сякаш за да я успокои: — Ето защо е по-добре да не виждаш много отблизо лицето ми, разбираш ли? Но всички казват, че приличам на Марко — дука де. Той ми е полубрат, знаеш.
— Не… всъщност не знаех. Той знае ли? — Сара се зачуди дали изглежда така разтревожена, както се чувстваше.
— Марко? Знае, разбира се! Но това е нещо, което не обича да признава — нито да мисли за него, предполагам… като се имат предвид обстоятелствата около раждането ми! — И отново онзи лек, почти беззвучен смях. — Не че наистина го обвинявам — трябва да е неудобно да ти напомнят, че единият от родителите ти не е бил доволен от другия и е тръгнал да търси. Знаеш ли какво имам предвид?
— Да, поне така мисля. Но защо…?