О, наложи й се доста да се помоли, преди той да отстъпи! Но беше видяла конете му, до един расови, и желанието й да язди се оказа твърде силно, за да му устои. Най-трудно й беше да убеди Марко, че никога по-рано не се е качвала на кон — а по някаква прищявка на съдбата беше родена ездачка.
Сара въздъхна дълбоко и затвори очи пред стрелите слънчев прах, които се промъкваха неканени в стаята през пролуките в капаците и щорите. Съдбата беше странно нещо, макар тя да не вярваше особено, че всичко е предопределено. Беше и удобна дума, с която да обясни присъствието си тук и снощната си среща си със способния и приказлив Анджело. Не можеше да обясни само защо миналата нощ беше буквално притеглена на терасата и защо едва ли не знаеше предварително какво ще се случи. Тя се намръщи. Не съвсем. Анджело не беше очаквала!
— Извинете, синьорина. Но бях помолена да предам извиненията на Il Duca, че не може да ви изведе да яздите днес. Извикаха го за няколко часа по работа. Искате ли да поспите още няколко часа?
Сара не беше чула икономката да влиза и очите й се разшириха от изненада.
— О… — промърмори тя объркано, чудейки се защо се чувства толкова разочарована, когато само преди секунди мислеше да му изпрати своите извинения!
— Искате ли да правите нещо друго, синьорина? — През последните няколко дни Серафина доста се беше отпуснала, особено след като разбра, че Il Duca не посещава леглото на последната си гостенка. Тя дори показа на Сара някои снимки на Карло като малко момче, над които Сара трябваше да възклицава с любов. Имаше дори една скована поза с по-големия му брат. Смръщването, при което черните му вежди се събираха застрашително определено не се беше променило с годините.
Като не желаеше да си разваля сутринта мислейки за кавгите си с властния дук Ди Кавалиери, Сара се протегна лениво и хвърли на по-възрастната жена сънливо извинителна усмивка.
— Съжалявам, Серафина, но се опасявам, че още не съм се събудила напълно! Аз… аз установих, че не мога да заспивам лесно и — тя се изсмя малко нервно, спомняйки си странните си фантазии от миналата нощ — и не можах да устоя да не хвърля един поглед на звездите! В крайна сметка аз…
Сара спря, когато икономката каза с необичайна за нея острота:
— Вие… вие нали не сте излизали навън, синьорина? — Докато чакаше Сара да отговори, с очи вперени в лицето й, на сбръчканото й мургаво лице се появи странно изражение.
Защо? Или Серафина също знаеше за нощните посещения на Анджело? Затова ли внезапно стана толкова нервна?
Сара се опита внимателно да подбира думите си, като не искаше да издаде Анджело, който всъщност беше предложил да й помогне.
— Ами… да. Но не се тревожете, моля, излязох на терасата да се насладя за малко на нощта и после влязох и си легнах, това беше всичко.
Серафина продължи да я гледа напрегнато.
— Това беше всичко? — повтори тя, наблягайки странно на въпроса. После, сякаш внезапно се опомни, жената сведе за миг очи и каза почти рязко: — Можехте да настинете в тази нощница, синьорина! Нощите стават студени, когато вятърът духа откъм морето, и нощем… всичко е различно. Можехте да се спънете…
— Но там няма нищо, в което да се спъна — възрази Сара основателно. Какво по дяволите беше разстроило обикновено невъзмутимата Серафина? Анджело? Нещо друго? Тя се засмя миролюбиво и каза: — Всъщност аз дори нямах намерение да излизам навън, само дръпнах завесите, за да влиза въздух и почувствах…
— Почувствахте какво, синьорина?
— О — сигурна съм, че е свързано с красотата на тези нощи, с които не съм свикнала! Ароматът на цветята, соленият дъх на морето и топлината на камъка… сигурно си мислите, че съм луда, но почувствах… сякаш не можех да се удържа — или правех движения, които бях правила и преди… — Сара се намръщи, опитвайки се да си спомни какво точно беше почувствала миналата нощ преди Анджело да се отбие при нея така безцеремонно. — Сякаш едва ли не чаках нещо. Глупаво е, нали?
— Не, не — не глупаво! Madre di Dio, да го почувствате и вие, а още не сте от семейството… — Тревогата на Серафина пролича ясно, докато прехвърляше с пръсти зърната на броеницата.
— Моля ви — виждам, че сте разстроена и бих искала да знам защо.
Серафина сви упорито устни и поклати глава.
— Господарят щеше каже, че съм глупава, суеверна старица и да ме отпрати.
— Няма да му кажа нищо, обещавам! Но сега не можете да не ми кажете, нали? Ще умра от любопитство — и вероятно ще си въобразя най-лошото… Да не се е хвърлил някой от терасата? Затова ли… — Изпълнена с предчувствия, Сара беше обгърнала коленете си с ръце.