Това беше още по-хубаво от опера, помисли си Сара, докато слушаше очарована. Може би на Дилайт не са й казали истината и историята все пак имаше щастлив край.
— Какво е станало с детето? — попита тя. — И с нея, хубавата млада дукеса, която се отказала от всичко заради любовта?
— Бедната дукеса се разболя и умря — не беше свикнала на студа горе в планините, нито да спи на земята в каменна колиба. Гласът на старицата звучеше грубо прозаично. — А колкото до това какво стана с детето, синьорина, ами… вие го видяхте! Трябва да сте, щом знаете името му.
— Анджело? Искате да кажете, че Анджело е нейно дете, а не… а не негово? — Гласът на Сара изтъня и тя спря да си поеме дъх. — Ами дукът? Мислех, че той…
— След като тя го напусна, глупавата млада дукеса, дукът вече нямаше нищо общо с нея. Как би могъл? Тук никой не го обвиняваше, когато тя умря — а тя, горкото слабо същество, би трябвало да има повече гордост, а не да му изпраща бележка, молейки го за лекар, молейки го да се върне с детето си. Ах — това беше лошо нещо и е по-добре да го забравим.
По-добре да го забрави и тя, напомни си Сара строго, след като Серафина я остави сама да осмисли нещата. Сигурна, че дразнителят й не е наоколо и няма да се качи горе да я измъчва, Сара се отпусна в мраморната вана, наслаждавайки се на меката като коприна ароматна вода.
Горката пренебрегната дукеса, умряла в крайна сметка от друг вид пренебрегване — тъжно ироничен край на краткия й нещастен живот. И колко различен е животът на двамата синове на дукесата — първата дукеса Ди Кавалиери!
— „Те“ се бяха погрижили за бедния Анджело, като го бяха изпратили на заточение в Ню Йорк, опитвайки се да забравят за него. Да прикрият мръсния скандал, надявайки се, че никой няма да разбере. Или че Анджело би могъл да не оцелее в джунглата от евтини жилища в Ню Йорк. Но Анджело ги беше заблудил всичките, нали? Браво на него. А колкото до Марко — той сигурно е подобие на баща си. Възпитан да мрази майка си и да ненавижда всички жени с изключение на една.
— Какво буйно, нещастно малко момче беше той! — беше си спомнила Серафина. — Но след като дойде втората дукеса — майката на синьор Карло — нещата се промениха. Стана по-добре за всички. Дукеса Маргарита е от северна Италия и синът й е рус като нея, макар че вие сигурно знаете това, синьорина! Ах, новата дукеса промени всичко тук. И стана истинска майка на сегашния Duca — той я боготвори като Светата Дева и би направил всичко за нея.
Съвсем по Фройд, разбира се! Целият й гняв се възвръщаше щом се сетеше за него! Сара енергично се избърса с кърпата. И естествено изобщо нямаше да си хаби съчувствието за него! Без значение какъв е бил като момче, тя мразеше мъжа, в който се беше превърнал. Така дяволски самоуверен, толкова сигурен в способността си да манипулира в своя полза всички и всичко, което се изпречи на пътя му. С изключение на нея! Сара войнствено вирна брадичка срещу отражението си в запотеното огледало. На този етап от играта, знаейки доста за него, докато той не знаеше нищо за Сара, предимството определено беше на нейна страна.
По-късно самодоволното чувство на самоувереност накара Сара да слезе долу спокойна и с нова вяра в себе си. И тъй като прекара доста време пред огледалото, тя основателно вярваше, че изглежда по същия начин. Толкова беше уверена, че успя да пренебрегне грубостта на кратката бележка, в която той й съобщаваше, а не я молеше за среща, която беше организирал за тях двамата тази вечер. Беше се върнал от мистериозното си „няколко часово“ пътуване и смяташе да я заведе вечерта в Коста Смералда, както беше помолила. Това беше отстъпка, която я накара да вдигне вежди в почуда.
— Добре — радвам се, че дойде почти навреме! — Марко погледна нетърпеливо часовника си. — Хеликоптерът вече е зареден с гориво и чака.
За пръв път откакто взе ръката й в основата на стълбището и я вдигна небрежно към устните си с типично европейски жест на вежливост, Сара го видя да гледа към нея.
Тя доста дълго избира коя рокля да облече и още по-дълго се гримира, опитвайки се да си спомни подробните указания, които беше прочела от една книга в апартамента на Дилайт. Сега, срещайки притворените му, неразгадаеми черни очи, Сара се вкопчи в чувството си на самоувереност и направи малък кокетен пирует пред него, усмихвайки се с току-що усвоената си провокираща усмивка.
— Е? Ставам ли? Искам да кажа добра ли е тази рокля за тукашната дискотека?
Роклята беше на Холстън — пластове тъкан с цвят на пламък, откриваща едното рамо и голяма част от лявото й бедро. Всъщност беше рокля на Дилайт, но Сара вече беше решила, че това ще бъде вечер на Дилайт и трофеят, когато го спечели, ще принадлежи на сестра й.