— Стига, престани! — задъхана от ярост, Сара се опита да се изтръгне от него. — Ти не знаеш нищо за мен, защото не виждаш по далеч от…
— В момента, както казваш, не виждам по-далеч от изкусителните ти устни!
Въпреки иронията в гласа му, този път той нямаше да я пусне лесно — отчаяна, Сара усети това преди устните му да се спуснат върху нейните с преднамерено, пресметнато бавно движение, прекъсвайки в крайна сметка безумния й протест. Той я целува, докато тя помисли, че вратът й ще се пречупи от силата на целувките му, докато коленете й омекнаха, а устните й се отвориха под неговите и главата й се завъртя от милиарди усещания, които сякаш прогониха разума й. Сега той беше обхванал здраво двете й китки само с една ръка, а другата плъзна мъчително бавно по гърба й до основата на врата й, дългите му пръсти я милваха с измамна нежност, преди да се плъзнат леко по раменете й, надолу към извивката на гръдта й, намирайки лесно топлата й, нежна като коприна кожа под разголената рокля на Холстън, която разкриваше повече отколкото прикриваше. Той откри, обхвана с шепа и накрая леко подразни гръдта й, докато зърната й се втвърдиха под докосването му, от което всеки нерв в тялото й се разтърси от странни усещания, сякаш през нея премина ток.
Как можеше мъж, когото тя толкова мразеше, да прави това с нея? Изпълнена с отвращение към себе си, Сара изви тяло, опитвайки се да избегне докосването му. Главата й се отпусна назад и тя се чу да простенва, когато твърдите му устни изоставиха нейните и се преместиха агонизиращо бавно към гърдите й, които нетърпеливите му пръсти бяха разголили.
Как можеше да изпитва наслада от усещането за неговите устни и език върху напрегнатия чувствителен връх, който той току що беше събудил за живот? Как можеше да иска това, което той правеше, дори бавното движение на ръката му надолу по корема й, между телата им, интимното докосване, при което пръстите му сякаш я опариха през всичките пластове червен шифон, които ги разделяха. Лицето й започна да гори, а също й тялото й — като жар от огън, който пламтеше в нея, изпълваше я с опасно чувство на премаляване, съгласие с всичко, което той правеше с нея, и желание за още.
И тогава, някак прекалено внезапно, тя беше свободна — едва не падна преди ръцете му да я хванат и изправят.
— Виждаш ли? — Дрезгавият му глас идваше от известно разстояние, което отново разделяше телата им. — Нямаш сили да се бориш със собствената си чувствена природа, въпреки цялата ти решимост и омраза. Мисля, че вероятно би легнала със самия дявол, ако те целуне достатъчно силно. — Тя мразеше смеха му, от който кожата й, която пресметнатите му милувки бяха направили твърде чувствителна, настръхваше. Очите му бяха студени и непроницаеми, когато се спряха за миг на зачервеното й лице. Няма нужда да ме гледаш така — не мислиш ли, че и на двамата ни стига за тази вечер? Качи се горе в леглото, моя малка лъжкиньо и може да те видя по-късно.
Дори след като вече се беше освободила и побягна да се скрие от мрачното му сатанинско присъствие без нито една дума, забравяйки гордостта си, пламтяща от срам, Сара имаше чувството, че думите му отекват в главата й. „Качи се горе в леглото, моя малка лъжкиньо и може да те видя по-късно“.
Беше казал може би. Последно, подигравателно завъртане на жестокия нож, който вече беше забил в нея.
Сара хукна нагоре по стълбите, сякаш я гонеше самият дявол и се облегна задъхана на дебелата дървена врата, която не се заключваше отвътре — символ на положението й тук и спомен от един друг век, в който жените бяха придобивани като имущество и употребявани според прищевките на мъжете, които ги притежаваха.
23
След като се поуспокои и се унесе, Сара продължи да спи, сякаш не искаше да се събужда никога. Сънуваше, че я преследва огромен чудовищен вълк с мощни челюсти и проблясващи в нощта кръвясали очи. И макар тя да знаеше, че може да я сграбчи с един скок, той предпочиташе да стои съвсем близо зад нея, играейки си с нея, карайки я да се напряга, докато сърцето й щеше да се пръсне, чакайки избрания от него момент да сключи челюсти около гърлото й, да я вземе в небитието — да я вземе най-после…
— Не! — Трябва да го беше казала на глас, от което се събуди. В стаята й беше горещо и тя лежеше върху омотаните чаршафи, окъпана в пот.
Слава богу, че се събуди! Сърцето й постепенно започна да бие по-бавно, а задъханото й дишане се нормализира. Всички завеси бяха спуснати и в стаята беше тъмно. Кое време беше? И тогава, поемайки си с болка дъх — беше по-скоро ридание, което заседна на гърлото й — тя си напомни, че в този затвор времето не играеше никаква роля. Какво значение имаше колко дълго е спала или до колко часа? Тя беше тук, като запечатана в кехлибар мушица или като още неопитна държанка на мавритански султан, очакваща със смесица от тревога и любопитство прищявката на господаря си.