Той й показа съвсем ясно, че с удоволствие би затръшнал в лицето й тежката дървена врата, особено ако беше застанала достатъчно близо. Сара реши да предизвика съдбата.
— Не ми отвърна на поздрава — нацупи се тя. — Като говорим за липса на възпитание…!
— Моля! — Очевидно възвърнал си самообладанието, той отстъпи с преувеличена галантност. — Добро утро. И още щом затворя вратата, трябва да ми кажеш как точно „стоят нещата между нас“.
Само леко уплашена, Сара влезе, упорито залепила на лицето си блестящата си утринна усмивка. И не подскочи, когато той отново затръшна вратата — този път зад нея.
— Нали ще ме извиниш, че съм по средата на бръсненето? — В дълбините на черните му очи се прокрадна подигравка, докато я изучаваше замислено, спирайки се на гърдите й, които блузата с цвят на пламък по-скоро очертаваше, отколкото прикриваше, на предизвикателно тесните джинси, които я правеха тънка като момче. Но не беше и той много добре знаеше това. Защо продължаваше да се мотае тук, избръснат наполовина и само с една хавлия, небрежно завързана на кръста, когато е очаквал от нея да бъде готова преди час?
Да се усмихва, се оказа прекалено трудно, особено след като той продължаваше да се взира в нея по онзи странен начин, сякаш искаше да разтвори мозъка й и да провери всяка нейна мисъл и чувство. Сара се обърна нервно, като си играеше с резбован нож за хартия с дръжка от нефрит в златен обков. Още една грозна вълча глава, разбира се! Какво друго?
— Да не те задържам повече — каза тя небрежно. — Моля те продължавай и… и си върши работата, а аз просто…
Той явно беше решил да не играе повече. Гласът, който достигна до нея, приличаше повече на ръмжене.
— Не ми харесва, че идваш тук да ме търсиш! И бих искал да знам какво точно си казала на Серафина. Нима не си се научила на дискретност?
— Дискретност? Какво е това? Не мислиш ли, че в твоите уста тази дума звучи доста странно?
Неспособна да сдържи гнева си, тя се обърна рязко към него и го погледна в лицето с очи, мятащи зелени искри.
За един безкраен миг той сякаш преценяваше какво е следващото нещо, което трябва да направи. Какво оставаше? Да я набие? Сигурно дори и той не би стигнал чак дотам.
Тя не би могла да знае, че именно стряскащата гледка на грозната синина върху скулата й предотврати нов изблик на първична ярост от негова страна. Да, примитивна, за съжаление. И за още по-голямо съжаление, у нея имаше нещо, което сякаш се вмъкваше под цивилизованата му броня и го превръщаше в звяра, който тя го обвиняваше, че е.
Каква проклетница — какъв остър и хаплив език имаше тя — малката Дилайт на брат му Карло с похотливото, възбуждащо тяло, която сега беше неговата наслада, въпреки че имаше език на пепелянка. Наистина не би трябвало да й позволява да разрушава обичайния му самоконтрол.
— Ще обсъдим това по-късно! — каза Марко рязко с поглед, който я предупреди повече да не подлага търпението му на изпитание. — Освен ако нямаш предвид някой спорт, различен от ездата.
Сара отвори и затвори уста, докато той изглежда чакаше отговора й. Желанието й да язди беше много голямо, а той наистина имаше хубави коне.
— Добре — заяви той, след като тя не отговори, а остана там със здраво стиснати устни. — Тогава ще си довърша бръсненето и ще се облека — ако нямаш нищо против. — Ръката му посочи към неудобен на вид стол от масивно тъмно дърво с висока облегалка. — Заповядай, седни.
Колко официален можеше да бъде, когато му изнасяше, помисли си Сара неодобрително, докато го гледаше как се отдалечава и чу решителното затръшване на вратата на спалнята му зад гърба му.
Още един пример за неговата несправедливост! Той имаше врати с ключалки и беше явно недоволен от нейното нахлуване в уединението му, а на нея не разрешаваше никакво уединение със своите внезапни посещения в стаите й, на които нямаше ключалки. Изключително удобно за него — на любовниците му никога не се предоставяше възможност да му откажат.
Фактът, че той изглеждаше в доста по-добро настроение, когато накрая излезе от стаята си изкъпан и обръснат, изобщо не уталожи гнева й, макар че тя успя да го прикрие доста успешно.
— Ето ме, радост моя! Не се забавих много, нали?
Сара скри зад гърба си стиснатите си юмруци и се престори, че настроението й отговаря на неговото. Неговата Дилайт, как не! Самомнително, нагло копеле! Но този път тя нямаше да изпусне нервите си за нищо на света. Той трябваше да й позволи да си отиде! Как иначе щеше да успее да му отмъсти?
За да прикрие истинските си чувства, тя направи небрежен жест към доста спартански подредената стая с грозни мебели, където той я беше накарал да чака, сякаш беше просител, молещ за височайшото му благоволение.