Дяволските пламъчета в дълбините на черните му очи я предупредиха да не отвръща на подигравките му. Не сега — по-добре беше да се възползва от неочакваната отсрочка, която й предлагаше, и да се наслаждава, без да мисли, преди той да реши, че е време да я атакува в най-уязвимото място.
Сара продължаваше да очаква — и едновременно да се ужасява — от неизбежния момент, в който той щеше да изостави всякаква вежливост и задръжки. И тогава тя щеше да има своя шанс да… да го унищожи. Най-вече прехвалената му семейна чест! Как ли щеше да реагира неговата обожавана мащеха, която беше толкова добра жена? И преди всичко как щеше той изобщо да си намери подходяща жена, която би била съгласна да приеме опетненото му име?
Ах — сладко отмъщение! Всъщност тя би трябвало да се чувства доста по-въодушевена, но нека той започне пръв и след това справедливият й гняв щеше да й помогне. А междувременно — слънцето се лееше топло и златисто като мед, а горещият вятър в лицето й носеше аромата на стъпкани билки и планински цветя и чувството за движение и свобода. Защо да мисли за неприятни неща? Защо за няколко кратки мига да не спре изобщо да мисли?
Сара постоянно усещаше присъствието му, понякога свирепият му жребец яздеше хълбок до хълбок с нейната кобилка, а понякога се впускаше напред в плавен галоп, който бедната Фиамета не би могла да следва. Тя знаеше, че той я наблюдава, но отказваше да срещне погледа му. Не сега — не още. Нямаше защо неизбежното спречкване между тях да разваля такъв ден и такъв момент. Беше ли възможно и той да се чувства по същия начин?
След като препускаха известно време напред-назад по затревеното игрище, и двамата намалиха до лек галоп. Косата й беше паднала надолу, гладкият кок беше съсипан от вятъра, а гребенът от черупка на костенурка висеше на врата й. Сара механично вдигна ръка, за да го хване, преди да е паднал, но пръстите й бяха отблъснати и с чувство на истински, безразсъден ужас, от който дъхът й спря, тя усети натиска на бедрото му върху нейното, докато той се навеждаше за вземе гребена от косата й.
— Не мърдай! Няма защо да подскачаш като уплашена котка! — Топлите му пръсти я докоснаха и се задържаха на врата й, докато той преднамерено бавно отмотаваше гребена от кичурите, които се бяха оплели около него.
— Няма нужда…
— Гребенът е хубав, а щеше за го изгубиш. Но повече харесвам косата ти така… — Той прокара пръсти през косата на Сара и я разпусна по раменете й, разпръсвайки фуркети на всички страни, без да обръща внимание на недоволния й вик. — Сега, когато онова грозно трайно къдрене изчезна, косата ти е много хубава.
Фиамета ставаше трудна за удържане и за няколко секунди погълна цялото внимание на Сара, така че тя подхвърли само едно студено и саркастично:
— Благодаря! Радвам се, че забеляза!
— Моля! — Най-после тя вдигна поглед и видя, че той я гледа с малко кривата усмивка, която й беше толкова позната. И вместо да й върне гребена, беше си го сложил в джоба, подлецът!
Той явно я изучаваше внимателно, от стройните й, обути в джинси крака, до прилепналата червена риза, която очертаваше още повече потното й тяло, а погледът му изведнъж я накара да се почувства смутена и несръчна — внезапна плячка на най-объркани чувства. Проклет да е — да върви в ада с черната си дяволска душа! Защо успяваше да я накара да се взира в него като хипнотизирана, когато само една рязка дума би могла отново да възстанови безопасната дистанция между тях?
Именно той проговори изведнъж и наруши изпълненото със странно напрежение мълчание:
— След като очевидно можеш добре да се оправяш с Фиамета без моята помощ, помислих си, че може би ще искаш да пояздиш по-надалеч… — Тъмните му очи се задържаха на буйната й глава коса с разкошен цвят, в който горещото слънце беше извадило наяве и най-фините нюанси, и той се намръщи, а черните му като въглени очи се върнаха на лицето й с неодобрение. Гласът му беше сух. — Забелязах, че не носиш шапка, а тук, в Сардиния слънцето е много по-силно, отколкото си мислят чужденците. Може би…
— О, моля те! — Благодарна, че дишането й вече не беше затруднено, Сара нетърпеливо се наведе напред, забравяйки гордостта си — Моля те, аз… аз наистина съм свикнала да ходя без шапка под горещото тропическо слънце, а просто обожавам язденето! Освен това и конете са още доста свежи.