С жест, който изглеждаше странно непривичен за него, Марко прокара пръсти през разрошената си от вятъра коса, като продължаваше да се мръщи ядосано. Защо се беше поддал на внезапния импулс да я вземе със себе си в планините? След всичко, което беше сторила, за да го раздразни, тази малка измамница! А сега стоеше тук с тези големи зелени очи, в които не се четеше никаква омраза, нито гняв, а вместо това те блестяха от очакване, докато тя му се молеше, както малко дете се моли за нещо. Това което трябваше да стори с нея…
Именно нуждата да смени насоката на мислите си го накара да кимне в съгласие, обръщайки коня.
— Добре тогава. Но ако получиш слънчев удар, че вината ще е твоя! И тъй като явно знаеш доста за конете, опитай се да ме следваш отблизо. Някои от пътеките са много тесни и се разклоняват във всички посоки — много лесно е да се изгуби човек.
Следвайки го покорно, Сара се пребори с желанието да му отговори саркастично и за компенсация се изплези зад гърба му. Много невъзпитано, но все пак й донесе удовлетворение. Какъв ужасен човек! Как би издържала някоя доверчива жена да бъде омъжена за него с господарските му маниери и злъчен, язвителен език, и с цялата му надута арогантност! Тъй като й свършиха епитетите, Сара се потресе вътрешно, гледайки широките рамене пред себе си. Защо трябваше да я е грижа за кого ще се ожени той? След като си тръгнеше оттук, той вече нямаше да бъде неин проблем!
Междувременно би могла да се наслаждава на гледката, помисли си Сара, докато вървяха през една горичка и изведнъж излязоха на сечище с каменна хижа. Двама мъже се изтягаха на дървени столове пред хижата, но не бяха заспали, както си помисли Сара в началото — скочиха веднага с ръце на пистолетите.
Полицаи и крадци! — помисли си Сара невярващо. Трябва да е небезизвестната мафия! Дали да изпищи или това щеше да ги накара да я застрелят? Трябва да беше издала някакъв приглушен звук, който той с острия си като на животно слух беше доловил, защото се извърна на седлото и се намръщи.
— Какво каза?
— Аз… аз всъщност не казах нищо! — запелтечи Сара. Не би могла да го е изрекла на глас! Срещайки недоверчивия му поглед, тя добави бързо: — Просто… се закашлях! Мисля, че е от праха — но всичко е наред, сега съм добре! — Тонът й стана по-ведър, когато установи, че мъжете познаваха Марко. Всъщност и те го наричаха дук. Може да е шефът на местния клан, като Кръстникът.
Сара се надяваше, че мислите й не се четат по лицето й, защото той я гледа мрачно още няколко секунди, преди да се обърне към мъжете.
— Можеш да останеш на коня — подхвърли й той през рамо, докато гъвкаво слизаше от своя, прошепвайки някаква заповед в наостреното му ухо, която задържа големият жребец на място, сякаш беше вързан за кол.
Нови заповеди, помисли си Сара с негодувание, макар че и тя, и конят му се подчиниха. Поне я удостои с едно изръмжано „Няма да се бавя“, преди да изчезне в хижата с единия от мъжете, оставяйки другия да я държи под око, без съмнение! Негодуванието й се засили и тя прехапа устни. Какво според него би могла да направи — да се опита да избяга с неговия кон? Ха! Не беше чак толкова глупава да си мисли, че би могла да отиде някъде, без да се изгуби. Започваше да се изнервя от този мургав, опасен мъж, който носеше пистолет в кобур от черна кожа и стоеше само на няколко крачки от нея, наблюдавайки я! Сякаш тя беше опасен затворник…
И тогава дори мислите й се смръзнаха, когато Марко се появи от хижата, препасан с пистолет, също в кобур. Както стоеше там с колан за пистолети около кръста и наполовина разкопчана бяла риза, с леко разрошена черна коса, която падаше на челото му, той имаше вид на… на човек от друго време — време на бригантини и наемнически армии, на феодали-разбойници. Също толкова опасен, безскрупулен и жесток. Тя потрепери леко, едновременно уплашена и очарована. Сигурно щеше да се чувства точно така, ако някога се сблъскаше с истински вълк — изпълнена от желание да хукне като вятър, без да смее да погледне назад, и в същото време замръзнала на място, неспособна да откъсне очи от примитивния ръмжащ звяр, който я гледаше.
— Е — какво има сега? — Тонът му беше отявлено саркастичен, когато преди да се качи на коня, спря за момент да я погледне, повдигнал леко едната си вежда. — Пистолетът плаши ли те?
— Не разбира се! — тросна му се Сара, ядосана на себе си, задето продължаваше да дава воля на необузданите си фантазии. — Просто с този… този пистолет приличаш на бандит!
— За съжаление точно по тази причина се налага да нося пистолет, когато яздя в планините. В днешно време човек не знае какво може да се случи. И именно затова имам толкова много пазачи. Поставил съм ги навсякъде.