Сара предположи, че последното многозначително изречение се отнася за нея и не можа да се въздържи да не попита с престорено невинен интерес:
— О, така ли? И каква е задачата им — да не позволяват да се влиза или да се излиза?
В изражението на присвитите му очи, когато я изгледа през рамо, се съдържаше предупреждение.
— И двете, ако се налага. А сега би ли ме последвала, без да си губиш времето с безполезни въпроси?
31
Ако не изпитваше такова удоволствие, от ездата, Сара щеше да запищи или да хвърли нещо по него — за предпочитане някой от онези заоблени камъни, които лежаха наоколо като небрежно разпръснати лещи от прозрачен кварц. Той беше непоносим! След като се отдалечиха от поляната и поеха по посочената от него тясна пътека, той я накара да си сменят местата, пускайки я пред себе си, за да може да я насочва по многобройните криви пътеки — а също и да я критикува за ездаческите й умения. Дори се беше осмелил да и каже, че джинсите й са твърде тесни — толкова тесни, че изглеждат просташки. А после й заповяда да не бърбори толкова много.
Сара вдъхна дълбоко чистия, уханен въздух и въздъхна. Поне не беше предложил да се връщат.
— Плашат ли те нашите планини с техните остри зъбери, радост моя? — Когато заговори, той беше доста близо до нея и гласът му беше точно като планините, които описа. Внезапната му близост я обезпокои и я накара да подскочи като котка.
— Какво? Бях се замислила, аз…
— Попитах дали свирепите мрачни планини те плашат.
От нерви тя се изсмя, след което каза, без да мисли:
— Колко добре описа себе си! Но тъй като не се страхувам от теб, защо трябва да се плаша от планините ти? В крайна сметка ти ще ме защитиш, нали?
Веднага след като каза това, я обзе истински безмълвен ужас, от който сърцето й едва не спря, докато наблюдаваше с разширени очи как ръката му се спуска с изненадваща бързина към пистолета, измъква го и го вдига с едно единствено плавно движение. Щеше да я застреля?
О, слава богу, насочваше го към някой друг! Тя се отпусна с облекчение, но рязко се изправи. Някой друг?
Извърна поглед към усмихнато лице, което й беше познато, както и гласът, чийто притежател вдигна ръка в успокоителен жест.
— Ола, Марко! — каза Анджело меко. — Няма да застреляш своя скъп брат, нали?
Щеше ли? Сара беше затаила дъх… но осъзна това, едва когато видя как Марко почти блъсна пистолета обратно в кобура.
— Ола и на теб, Анджело! — гласът на Марко беше безизразен като лицето му. — Можеше да се обадиш по-рано, едва не те застрелях.
— Е, разбирам! — каза Анджело изразително и очите му се спряха точно върху зачервеното, уплашено лице на Сара.
За миг я обзе отчаяно предчувствие, но после видя, че Анджело я оглежда с нескритото възхищение на човек, преценяващ жена, която току-що е срещнал. Слава богу, той се престори, че не я познава!
— Е… какво щастливо съвпадение, че и аз самият се разхождах насам. Само че на мотоциклет. Оставих го горе на пътеката и тръгнах да се поразтъпча. Но животът е пълен със случайни срещи, нали, братко?
Поне веднъж, помисли си Сара, докато очарована наблюдаваше с любопитство играта на двамата, поне веднъж Марко наистина успя да сдържи гнева си и да запази спокоен обикновено резкия си глас.
— Така е… понякога.
— Няма ли да ме представиш на това видение? Сентръл Парк, Ню Йорк, тук, в опасните дебри на нашите планини? Но мен ме бива в гатанките. Да видим… няма съмнение, че това е една от несравнимите дъщери на Мона, но коя точно? — При кратката пауза, която я накара да затаи дъх, Сара можеше да се закълне, че в очите му проблесна дяволско огънче, след което той продължи замислено: — Да видим… о, но това трябва да е госпожица Дилайт Адамс, разбира се — кой друг би се осмелил да дойде тук? Чел съм, че другата дъщеря е доста невзрачно същество, което се занимава с религия или нещо не по-малко скучно… май беше подпомагане на бедните в Бангладеш — прав ли съм, госпожице Адамс?
— Анджело! — при нормални обстоятелства гласът на Марко би предизвикал у нея ужас, ако Сара не беше достатъчно ядосана, за да избухне.
— Тя изобщо не е невзрачно същество! Къде си чел такова нещо?
— О, простете! Не си мислете, че не знам как вестниците могат да изопачават нещата! — Той й се ухили с усмивка, напомняща тази на Марко, само дето Марко никога не се усмихваше истински. — Все пак здравейте, а аз ще бързам, защото този тук, брат ми, гледа доста ревниво и може наистина да стреля!
Сара хвърли тревожен поглед към Марко и видя, че лицето му се беше превърнало в непроницаема маска, при все че явно се беше поуспокоил и сега измерваше с поглед ту Анджело, ту нея. После той сви рамене, сякаш гневната нотка в гласа му не означаваше нищо.