— Ако на Дилайт й доставя удоволствие да разговаряте, моля, продължавайте. Във всеки случай конете трябва да си починат, преди да тръгнем обратно.
— Хей — много благородно от твоя страна, братко! Не е ли той най-страхотният, а, девойко? И е истински дук. В Ню Йорк се хвалех на всички, че по-големият ми брат е дук и всичко останало, но никой не ми вярваше! Нали е страхотно! Сигурно си има предимства да си роден в законен брак. Но ако се питаш за мен — аз придавам местен колорит, така да се каже. На туристите им харесва — особено на жените, които се опасяват, че ще им предложа да ги повозя на новата си хонда. Ти би ли се страхувала? О, Марко знае, че може да ми има доверие, нали братко?
Започва да става непоносимо, помисли си Сара ядосано. Толкова много омраза и яд, и растящо напрежение, което дори тя долавяше, съществуваха между тези двама мъже, толкова еднакви и толкова различни, като нея и Дилайт. То трептеше във въздуха като жегата, надигаща се от горещата, суха пръст на тази земя, която раждаше груби и сурови мъже с огнен темперамент, който лесно можеше да избухне и тя да се окаже в центъра на взрива!
В този момент тя обвиняваше Анджело с дружелюбната му усмивка и невероятен акцент, който винаги я стряскаше, когато го чуеше. Защо Анджело правеше това? И как Марко успяваше да се сдържа през цялото време?
— Аз самият не съм виждал никакви туристи в района. Какво биха дошли да гледат? Ще накараш Дилайт да си мисли, че това е един от курортните райони, които тя се старае да избягва, нали така, скъпа?
Ето че и той правеше същото с нея. Превръщаше я в обект на безрезултатно сражение. За нищо на света! Потискайки трепета от страховитите думи, които й хрумнаха, Сара изправи рамене и се усмихна и на двамата, готвейки се за най-доброто си представление в стил Скарлет О’Хара. Нищо че преди това Анджело успя да вмъкне още една острота.
— Не си виждал, братко? Ах — аз май все забравям, че не се навърташ много по тези места. Трябва да ти е скучно тук, след като имаш възможност да се забавляваш навсякъде по света — да се срещаш с най-различни хора като тази красива млада дама…
— Хайде, момчета, стига! — Това нейният глас ли беше — сладникав и превзет? — Знаете ли, имам чувството, че двамата не се разбирате! Мисля, че това е ужасно, все пак сте братя. Ние със сестра ми никога не сме се карали, а сме само полу-сестри. Хайде всички да се поохладим. Искам да кажа, че започва да става много горещо, за да се прави нещо, нали? — Тя обля с блестящата си усмивка заплашителната физиономия на Марко. — Хайде, скъпи, не е ли време да се връщаме? Направо умирам за едно студено питие! — После се обърна закачливо към Анджело, който я наблюдаваше замислено: — А колкото до вас, господин Местен Колорит, не, никога не съм се страхувала нито от мотори, нито от мотористи — да не би да четете не тези клюкарски колони, които трябва. С удоволствие бих се повозила с вас някой път, само не забравяйте да ме поканите! Може би след няколко дни — или когато ти си твърде зает, за да ме развличаш… — Тя се обърна към Марко. — Имаш ли нещо против, скъпи? — Избягвайки блестящите черни очи, които сякаш прогаряха кожата й, Сара се обърна отново към темпераментния Анджело, който при цялата си лъчезарна усмивка беше започнал да ги наблюдава с присвити очи. — Виждаш ли, Марко не вярва в ревността, той е твърде разумен. А освен това е безкрайно сигурен в мен — нали, скъпи?
За миг закачливото й гальовно обръщение сякаш увисна във въздуха, докато Сара си повтаряше наум, че ако сега не се случеше нещо, нямаше да се случи никога, ако е рекъл бог.
След това Сара не си спомняше почти нищо от безразсъдно бързото им пътуване обратно, освен че коленете й дълго време трепереха предателски, а потта се лееше по тялото й, докато ризата й подгизна. Марко беше изпаднал в заплашително мълчание, след като последните му няколко резки думи бяха преодолели напрежението и ги бяха освободили.
— А сега, след като успя да се представиш и да получиш отговор, мисля, че е време да се връщаме. Ще ни извиниш ли?
— Да, разбира се! Не съм искал да ви задържам! Е, както се казва по тези места — ариведерчи! Ще ви се обадя, госпожице Адамс!
Именно напереното сбогуване на Анджело продължаваше да звъни в ушите на Сара, докато Фиамета я отнасяше надолу по криволичещата пътека с бърза, сигурна походка, която говореше за нетърпението й да се озове отново в сравнително прохладната конюшня.
Те стигнаха до сечището с каменната къща на пазачите и този път Марко не слезе от коня. Малко преди това той беше започнал да разкопчава колана с пистолетите и сега просто го хвърли на единия от невъзмутимите пазачи и продължи нататък, а Сара го следваше, както обикновено. Струваше й се, че яздят от доста време, а той не й беше казал и дума, нито една! Сара си помисли с негодувание, че би могъл поне да се престори на благодарен. В крайна сметка тя го беше измъкнала от едно положение, което би могло да се окаже доста опасно. Би се разразил ужасен скандал, ако той беше застрелял несъщия си брат, а вестниците бяха разнищили цялата предишна история. Ами ако Анджело, който противно на името си определено не беше ангел, имаше скрито оръжие? И ако беше предизвикал Марко да се хване за пистолета, за да може да претендира за самозащита, тогава… Логичният, практичен ум, с който Сара се гордееше, й даде напълно логичен и очевиден отговор, от който тя се сви уплашена.