32
Не трябваше ли да се досети още преди да стигнат до сянката и прохладата къде ще я отведе? Сара мярна за миг отражението си в едно от огледалата, покрай които минаха бързо — изглеждаше друга, различна, с разбърканата си от вятъра коса и пламналото от слънцето лице, с подгизналата от пот копринена риза, която прилепваше и очертаваше гърдите й. Изглеждаше… изглеждаше…
Тя се опита да издърпа китката си от безжалостната му хватка.
— Стига си ме влачил! Не разбираш ли, искам да… трябва да се изкъпя и да се преоблека! Вир вода съм.
— Да — трябва да призная, че беше невъзможно да не забележа, особено след като не вярваш в бельото! Сигурен съм, че и усмихнатият Анджело забеляза. Присъствието ти определено го отвличаше от време на време от твърдото му намерение да предизвика сериозна кавга между нас.
Бяха стигнали до неговата врата, а не до нейната и тя отново се опита да се дръпне.
— Каза ми, че не ме искаш в стаите си! Мисля, че ти си този, дето е слънчасал!
Вече отворил вратата, той се обърна и я изгледа така, че на Сара й се прииска да побегне.
— Можеш ли да си представиш, че любопитната женичка на Синята брада му казала същото точно преди той да я вкара вътре? — Когато видя изражението й, той се изсмя дрезгаво. — Започвам за вярвам, че въображението ти е толкова живо, че можеш да си представиш всичко! Е, непременно добави към картината, която очевидно се оформя в съзнанието ти, небезизвестната „Сестра Ана“, която прекарвала времето си, гледайки през прозореца за помощ! — Със сила, едновременно необуздана и безцеремонна, той вече я беше вкарал в грозната си, прилична на канцелария стая, и беше затворил с ритник вратата зад тях. Синята брада не искаше външни лица да узнават семейните му тайни. О, какво не би дала в този момент за успокояващото прагматично присъствие на Дилайт!
Той сякаш беше прочел мислите й — почти. Пусна я и небрежно заключи вратата, като вдигна подигравателно едната си вежда.
— И кой се надяваш да те спаси? Може би Анджело, който ти предлага да те вози на мотоциклета си? Вие двамата, изглежда, се разбирате чудесно! Сякаш се познавате. Възможно ли е?
Не би могъл да знае, разбира се! А и тя беше сигурна, че не се беше издала. Той налучкваше. Проявяваше… ревност. Не, глупачке! Това просто не беше възможно. Не и Марко! И все пак във вените й, като приток на адреналин, забълбука едно опияняващо чувство, тя сви нетърпеливо рамене, извърна се и започна да си играе с ножа за писма на бюрото му.
— Боже мой! Как и къде бих могла да съм срещнала с този твой очарователен брат? Той много прилича на теб, да знаеш! — Тя се обърна към него, изучавайки грубото му, мрачно като буреносен облак лице, чиито стиснати челюсти сякаш едва удържаха развихрянето на бурята. И този път не се сви от страх. — За бога, не трябва да побесняваш от думите ми! В крайна сметка вие сте братя… наполовина — добави тя бързо и посрещна открито тътена на гласа му.
— А откъде би могла да знаеш това? Не си спомням най-новият ти обожател да ме е наричал другояче освен братко! — Той почти изстреля думата и навъсено зачака отговора й.
— О, за…! Съвсем очевидно е, нали? Искам да кажа, че не съм толкова глупава, макар вече да знам благодарение на теб какви ужасни феодални порядки царят тук. Значи баща ти е имал приятелка в селото — сигурно е обичайно явление. Това стига ли ти като отговор?
Сара срещна погледа му, без да трепне, макар че сърцето й започна да бие като барабан. Той ревнуваше! Инстинктът й подсказваше това, при все че умът й се мъчеше да отпъди тази възможност.
— Вече знам, че лесно изричаш лъжи! Освен това притежаваш бърз и гъвкав ум и го използваш, когато ти изнася. Ще се науча ли някога да разбирам кога лъжеш и кога не? — Гласът му беше станал по-дълбок и думите по-провлачени, а очите Му сякаш се затъмниха и изпълниха със сенки, скривайки мислите му от нея. Зад гърба й беше масата, която я държеше като в капан пред него, докато очите му започнаха бавно преднамерено пътешествие по лицето й, надолу към очертаните й от мократа блуза гърди с щръкнали зърна, които се движеха бързо в такт с учестеното й дишане.
Моля те, недей! Сара изпитваше желание да се моли с цялото отчаяние на хванато в капан животно, което се надигна у нея и спря дъха й. Но гърлото й, както и неподвижното й тяло, сякаш беше парализирано. Той беше толкова близо до нея, че тя усещаше излъчваната от тялото му топлина, при все че откакто беше пуснал китката й, той не я беше докоснал. Не беше необходимо, осъзнаваше тя с нарастващо чувство на отчаяние.