— Защо не си на купона? — попита тя.
Момчето просто я гледаше, очите му грееха като две огромни луни.
Ема тръгна по тротоара, докато не стигна до къщата му.
— Какво наблюдаваш? — посочи тя с ръка телескопа.
Той дори не мигна.
— Венера? — предположи Ема. — Голямата мечка?
От гърлото му се разнесе тихо ръмжене. Той потри врата си и се извърна настрани. Най-накрая Ема се врътна на токчетата си.
— Хубаво — рече тя, опитвайки се да звучи колкото се може по-безгрижно. — Стой си сам. Не ми пука.
— Персеидите, Сътън.
Ема отново се обърна към него. Значи и той познаваше Сътън.
— Какво представляват Персеидите? — попита тя.
Той се облегна на парапета.
— Метеоритен дъжд.
Ема тръгна към него.
— Може ли да видя?
Момчето не мръдна от мястото си, докато Ема прекосяваше двора. Къщата му представляваше малка едноетажна вила с навес за колите, вместо гараж. Край пътя до него растяха няколко кактуса. Отблизо той миришеше на коренова бира. Крушката на верандата осветяваше лицето му, разкривайки поразяващите му сини очи. На близката люлка имаше чиния с недоизяден сандвич, а на пода лежаха две книги с кожени подвързии. На корицата на едната пишеше „Събрани стихотворения на Уилям Карлос Уилямс“. Ема никога не беше срещала готино момче, което да чете поезия — поне не такова, което да си признае.
Най-накрая той погледна надолу, нагласи телескопа на височината на Ема и отстъпи встрани. Ема залепи око към окуляра.
— Откога си станала астроном? — попита той.
— От никога. — Тя извъртя телескопа към голямата пълна луна. — Обикновено сама кръщавам звездите си.
— Така ли? Как, например?
Ема леко перна с пръст малката капачка на окуляра, която висеше на черен конец.
— Ами например Звездата на кучката. Ей там. — Тя посочи малката звезда, която блещукаше точно над покривите на къщите. Преди няколко години я беше нарекла на Мария Роуън, едно момиче в седми клас, което беше изляло шише лимонада под чина на Ема в часа по испански и беше казало на всички, че се е напикала. Дори го беше превела на испански. Ема си беше представяла как изстрелва Мария към небето, точно както гръцките богове са изхвърлили децата си на земята завинаги.
Момчето се засмя с лаещ смях.
— Всъщност мисля, че твоята Звезда на кучката е част от съзвездието Орион.
Ема притисна ръце към гърдите си като обидена южняшка красавица.
— С всички момичета ли говориш така?
Той се приближи до нея, ръцете им почти се докоснаха. Сърцето на Ема се качи в гърлото й. За секунда мислите й отлетяха към Картър Хейс, капитанът на баскетболния отбор на гимназията „Хендерсън“, на когото се беше възхищавала отдалеч. В списъка си с флиртове беше измислила хиляди мили неща, които да му каже, но всеки път, когато останеха насаме, винаги се улавяше, че по незнайни причини започва да говори за „Американски идол“. Тя дори не харесваше „Американски идол“.
Момчето отново погледна към небето.
— Може би останалите звезди в Орион са Звездата на лъжкинята и Звездата на измамницата. Три лоши момичета, които са били завлечени за косите в пещерата на Орион. — Той я погледна многозначително.
Ема се облегна на парапета, усещайки, че думите му имат някакъв специален подтекст, който нямаше как да разбере.
— Струва ми се, че доста си размишлявал върху това.
— Може би. — Той имаше най-дългите мигли, които Ема беше виждала някога. Но изведнъж усети в погледа му не толкова флирт, колкото… любопитство, може би.
Изведнъж нещо ми просветна. Не беше точно спомен, просто нещо като странна смесица от благодарност и унижение. То изчезна почти веднага, просто кратък проблясък.
Момчето погледна встрани и енергично потърка върха на главата си.
— Извинявай. Просто… не сме разговаряли, откакто… нали се сещаш. От доста време.
— Е, няма по-подходящ момент от сегашния — отвърна Ема.
По устните му пробяга усмивка.
— Да.
Те отново се погледнаха. В главите им танцуваха светулки. Въздухът изведнъж замириса на диви цветя.
— Сътън? — разнесе се момичешки глас от тъмнината.
Ема се обърна. Раменете на момчето се напрегнаха.
— Къде ли е отишла? — попита някой друг.
Ема прибра косата си зад ушите. Тя погледна към двора и забеляза две фигури на алеята на Ниша. Черните кубинки „Док Мартенс“ на Лилиана потракваха, когато вървеше. Габриела държеше своя айфон пред себе си и използваше фенерчето му, за да осветява пътя.