— Ей сега идвам! — извика Ема. После погледна момчето. — Защо не дойдеш на купона?
Той изсумтя презрително.
— Не, благодаря.
— Хайде де. — Тя не спираше да се усмихва. — Ще ти разкажа за Звездата на уличницата, за Звездата на смотаняка…
Двете момичета стигнаха до двора на момчето.
— Сътън? — извика Лилиана и присви очи, заслепена от светлината.
— Кой е там? — извика Габриела.
Тряс. Ема се обърна. Момчето беше изчезнало. Изсъхналият коледен венец, който висеше на входната врата, леко се полюшваше наляво и надясно, ключалката изщрака, я щорите на големия прозорец бързо се спуснаха. Добре-е-е-е.
Ема бавно се отдалечи от верандата и прекоси двора.
— Това Итън Ландри ли беше? — попита Габриела.
— Вие разговаряхте ли? — попита Лилиана едновременно с нея. Гласът й потрепна от любопитство. — Какво ти каза?
Зад близначките Туитър изникна Шарлът. Бузите й бяха зачервени, челото й лъщеше от пот.
— Какво става тук?
Габриела спря да пише есемеса.
— Сътън разговаряше с Итън.
— Итън Ландри? — Веждите на Шарлът се изстреляха нагоре. — Господин Бунтовник без кауза е говорил?
Итън. Поне вече разполагам с име, което да свържа с лицето му.
Както и Ема. Но след това срещна обърканите погледи на момичетата. Естествено, веднага ще хареса момче, което не е в списъка с одобрените приятели на Сътън. При тази мисъл тя отново извади телефона си. Все още нямаше никакви съобщения или есемеси.
Погледът на Шарлът я пронизваше като лазер; Ема имаше усещането, че трябва да измисли обяснение — и то бързо.
— Мисля, че пих твърде много — избъбри тя.
Шарлът цъкна с език.
— О, скъпа. — Тя хвана Ема за ръката и я поведе към дългата поредица паркирани коли. — Ще те закарам у дома.
Ема се отпусна, успокоена, че Шарлът прие обяснението й. След това осъзна какво й предлага приятелката й. Щеше да я закара в дома на Сътън.
— Да, моля те — каза тя и тръгна след Шарлът към колата й.
За мен това също беше голямо облекчение. Обратно вкъщи, където може би най-накрая щях да намеря някои отговори.
7.
Спалнята, която Ема никога не е имала
Големият черен джип „Чероки“ на Шарлът зави по алеята към къщата и спря.
— Пристигнахме, мадам — каза тя с фалшив британски акцент.
Беше докарала Ема пред двуетажна измазана къща с големи прозорци. В покрития с чакъл преден двор имаше палми, кактуси и две красиви поддържани цветни лехи. Покрай сводестия вход бяха подредени големи саксии с цветя, пред вратата подрънкваха малки камбанки, а над входа на гаража висеше глинена скулптура на слънце. Пощенската кутия на завоя беше белязана просто с буквата М. На алеята стояха два автомобила, фолксваген джета и голям джип Нисан.
Можех да я опиша сцената само с една дума: дом.
— Някой определено е изтеглил по-късата сламка — промърмори Ема под носа си. Ех, защо Беки не беше изоставила нея първа.
— Какво беше това? — попита Шарлът.
Ема махна един конец от роклята си.
— Нищо.
Шарлът докосна голата ръка на Ема.
— Мадс ли те ядоса?
Ема погледна червената коса и синя рокля на Шарлът. Искаше й се да може да й разкаже какво става.
— През цялото време знаех, че са те — отвърна вместо това тя.
— Добре. — Шарлът пусна радиото. — До утре тогава, пиянде. Не забравяй да се нагълташ с витамини, преди да го отпушиш. И, хей, не забравяй, че в петък ще спиш у дома! Обещавам да се държа прилично. Татко все още е извън града, а мама няма да ни притеснява.
Ема се намръщи.
— Баща ти е извън града? — Тя се беше сетила за мъжа, който бе видяла пред каньона Сабино.
В очите на Шарлът проблесна тревога, първият пробив в бронята й за цялата вечер.
— От един месец е в Токио. Защо?
Ема потърка врата си с ръка.
— Нищо. — Сигурно мъжът е бил някой друг.
Тя блъсна вратата на джипа и тръгна към къщата. Във въздуха ухаеше на цитруси от портокаловите и лимонови дървета в предния двор. Сребристият ветропоказател върху корниза на входната врата се завъртя. Спираловидните шарки на мазилката напомняха на Ема за глазурата на торта. Тя надникна през прозореца на фоайето и видя кристален полилей и голямо пиано. На прозореца на горната спалня имаше малки светлоотразителни стикери с надпис: „Дете в стаята. В случай на пожар, моля, спасете първо него“. Нито едно от приемните семейства не си беше правило труда да лепи подобни стикери на прозорците на Ема.