„Аз съм в спалнята ти. Където и да си, изпрати ми есемес, че си добре. Тревожа се.“
Тя натисна бутона „изпрати“. Секунда по-късно от другия край на стаята се разнесе тих звън, който накара Ема да подскочи. Тя се приближи до източника на звука, сребриста чантичка, която лежеше до компютъра. Отвори я. Вътре имаше айфон в розов калъф и синьо портмоне „Кейт Спейд“. Ема взе телефона и ахна. На екрана се появи текстът, който току-що беше написала.
Тя веднага започна да преглежда съобщенията, получени през деня. Ето го последното, което Ема беше изпратила. След него, в осем и двайсет, беше пристигнал есемес от Лоръл Мърсър, сестрата на Сътън:
„Благодаря ти, кучко“.
Ема изпусна телефона като опарена и отстъпи назад към бюрото. Не мога да й чета съобщенията, укори се тя на ум. Сътън можеше да влезе всеки момент и да я види. Това не беше най-добрият начин за започване на една сестринска връзка.
Тя отново извади телефона си и изпрати лично съобщение със същото съдържание на Сътън във Фейсбук — може би тя се намираше на долния етаж пред друг компютър и просто беше забравила телефона си в стаята. Отново се огледа. Зад бюрото имаше дъска за съобщения, върху която с кабарчета бяха набодени снимки на Сътън и приятелките й, същите момичета, които беше срещнала преди няколко часа. Някои от снимките бяха правени наскоро: на снимката, която Сътън, Шарлът, Мадлин и Лоръл си бяха направили в зоологическата градина в Тусон, Шарлът носеше същата синя рокля, която беше облякла за купона тази вечер. Имаше една на Сътън, Мадлин, Лоръл и едно познато тъмнокосо момче, застанали пред водопада в каньона. Лоръл и момчето се плискаха с вода, а Сътън и Мадлин стояха настрани и ги гледаха надменно. Останалите снимки изглеждаха доста по-стари, може би от прогимназията. Имаше една, на която трите приятелки седяха около купа с тесто за сладкиши в нечия кухня и се опитваха да се напръскат с него по лицата. Мадлин беше облечена с балетно трико и беше, ъ-ъ-ъ…, по-плоска в гърдите от сега. Шарлът имаше скоби на зъбите и пълни бузки. Ема се вгледа в Сътън; това беше нейното лице, само че няколко години по-младо.
Тя се приближи на пръсти до килера в ъгъла на стаята и хвана дръжката на вратата. Дали ровенето във вещите на Сътън беше също толкова лошо, колкото четенето на съобщенията й? Ема реши, че не е и отвори вратата, разкривайки голямо квадратно помещение, пълно с дървени закачалки и подредени рафтове. Тя въздъхна с копнеж, протегна ръка и започна да опипва роклите, блузите, блейзърите, пуловерите и полите, като някои особено меки дрехи притискаше към бузата си.
В дъното една върху друга бяха оставени кутиите на две игри: „Категории“ и „Монопол“. Върху тях беше поставена кутия с надпис „Комплект на младия орнитолог“. В нея имаше книга за птиците и бинокъл. На кутията пишеше: „На Сътън с обич, татко“. Изглежда, не беше отваряна; Ема предположи, че подаръкът не е допаднал особено на Сътън. Тя докосна една папка, която като че ли беше пълна със стари контролни и доклади. Един тест по правопис от пети клас имаше шест плюс, но едно съчинение върху „451 градуса по Фаренхайт“ от девети клас бе оценено за тройка, придружена от бележка, написана с червен химикал: „Очевидно книгата не е четена“. След това Ема забеляза есе, озаглавено „Историята на моето семейство“. „Не знам историята на истинското ми семейство — беше написала Сътън. — Била съм осиновена още като бебе. Родителите ми го казаха, когато бях още малко момиче. Никога не съм виждала истинската си майка и не знам нищо за нея“.
Ема се засрами заради усмивката, която се появи на лицето й, но нищо не можеше да направи.
После забеляза в дъното една кутия за бижута; отвори я и започна да разглежда гривните на Сътън, фините златни огърлици и висящите сребърни обици. Не намери обаче медальона, който Сътън носеше на клипа. Дали не беше с него сега?
Погледнах към блещукащото си тяло. Медальонът не беше на врата ми. Може би беше на истинското ми тяло. Мъртвото ми тяло. Където и да се намираше то.
В килера на Сътън имаше трикрило огледало. Ема примигна при вида на няколкото си отражения.
Къде си, Сътън, попита мислено тя. Защо ме накара да дойда чак до тук, а сега не се показваш?
Тя излезе от килера. Когато седна върху леглото на Сътън, изведнъж я налегна ужасна умора. Главата й клюмна. Всеки мускул беше омекнал като изцедена гъба. Тя се отпусна назад върху матрака. Беше мек като памук, много по-добър от евтинийките от „Кей Март“, с които я оборудваха приемните й родители. Събу обувките си и ги чу как изтрополяват на пода. И тук можеше да почака Сътън. Рано или късно тя щеше да се появи.