Госпожа Мърсър си наливаше кафе над умивалника. Сестрата на Сътън, Лоръл, режеше кроасан на масата, облечена с надиплена риза, която изглеждаше същата като онази, която Ема беше видяла в гардероба на Сътън предишната нощ. В кухнята влезе господин Мърсър, понесъл броеве на „Уол Стрийт джърнъл“ и „Тусон дейли стар“. Ема забеляза, че е облечен с лекарска престилка, на която пишеше ДЖ. МЪРСЪР, ОРТОПЕДИЧНА ХИРУРГИЯ. Също като госпожа Мърсър, и той беше малко по-възрастен от повечето приемни родители на Ема, може би около петдесетте. Ема се зачуди дали са се опитвали да имат собствени деца, преди да осиновят Сътън. Ами Лоръл? Тя имаше същата квадратна челюст като госпожа Мърсър и същите кръгли сини очи като господин Мърсър. Може би тя беше биологичната им дъщеря. Може би семейство Мърсър бяха успели да си направят бебе, след като бяха осиновили дете — Ема беше чела някъде за подобен феномен.
Щом Ема се появи на вратата, всички вдигнаха глави към нея, включително огромния датски дог. Той се надигна от килимчето си до вратата и се запъти към нея. Подуши ръката й, голямата му челюст се отърка в кожата й. На каишката му имаше метална пластинка, на която пишеше ДРЕЙК. Ема стоеше абсолютно неподвижно. След миг Дрейк сигурно щеше да залае като полудял, защото щеше да познае, че Ема не е тази, за която се представя. Но той само изсумтя, обърна се и се затътри до леглото си.
Внезапно в главата ми проблеснаха спомени за Дрейк. Шумното му дишане. Езикът му върху лицето ми. Как лаеше като побъркан всеки път, когато край нас минаваше линейка. Изпитах огромното желание да го гушна и да го целуна по студения мокър нос.
Госпожа Мърсър остави едно шишенце с витамини и се приближи до Ема.
— Пий — каза тя и побутна към нея една чаша с портокалов сок. — Имаш ли пари за обяд?
— Трябва да ви кажа нещо — рече рязко Ема. Всички вдигнаха глави към нея. Тя се прокашля. — Аз не съм Сътън. Дъщеря ви е изчезнала. Може да е избягала.
Изтрака лъжица и госпожа Мърсър сбърчи вежди. Ема се напрегна в очакване на нещо ужасно — да се включат аларми, да изригнат фойерверки, от пералното помещение да изскочат нинджи и да я похитят, всякакви такива неща, които би трябвало да подскажат, че тя е разкрила нещо много, много опасно. Но господин Мърсър само поклати глава и отпи кафе от чашата си с форма на ананас, върху която имаше надпис „Алоха от Хаваи“.
— И коя си, ако смея да запитам? — рече той.
— Аз съм… нейната отдавна изгубена близначка Ема. Трябваше да се срещнем вчера. Но тя… изчезна.
Госпожа Мърсър не спираше да мига. Господин Мърсър и Лоръл размениха недоверчиви погледи.
— Запази въображението си за часа по литература. — Госпожа Мърсър сложи един кроасан в чинийка и го побутна към Ема.
— Сериозно ви говоря. Казвам се Ема — рече тя.
— Ема, а? А каква ти е фамилията?
— Па… — започна Ема, но Лоръл удари с чашата си в масата.
— Нали не й вярваш, мамо? Просто се опитва да се измъкне от училище.
— Разбира се, че не й вярвам. — Госпожа Мърсър пъхна сгънато листче хартия в ръката на Ема. — Ето ти програмата. Лоръл, ще донесеш ли обувките и сака на Спящата красавица отгоре?
— Защо трябва да го правя? — изхленчи Лоръл.
— Защото не мога да разчитам на сестра ти. — Госпожа Мърсър грабна връзка ключове от купичката във формата на ананас, която стоеше до безжичния телефон. — Може пак да се върне в леглото.
— Хубаво — изсумтя Лоръл и със стържене дръпна стола си назад.
Ема гледаше безизразно блестящите медни копчета на работния костюм на госпожа Мърсър, после погледът й се премести към кристалната огърлица на врата й. Как е възможно това да се случва? Защо не й вярваха? Толкова ненормално ли им звучеше?
Може би. Колкото и да ми се искаше родителите ми да повярват на думите на Ема, те наистина звучаха откачено.