Лоръл излезе от кухнята и тръгна към стълбите.
— Благодаря ти за снощи, гад такава — изсъска тя на Ема, когато минаваше покрай нея.
Ема отстъпи назад, сякаш Лоръл й беше зашлевила шамар. След това си спомни думите на Шарлът от купона. Пак си я зарязала, нали? Ти си лоша, лоша сестра. Освен това в телефона на Сътън имаше съобщение:
„Благодаря ти, кучко“.
— Не съм те зарязала. — Ема се обърна след отдалечаващата се Лоръл. — Чаках Сътън, когато Мадлин ме завлече на купона. Нищо не можех да направя.
Лоръл се върна и застана срещу Ема.
— Как ли пък не, Сътън. Не направи единственото нещо, за което те помолих още преди няколко седмици. Бях буквално зарязана в „Червената врата“. Обзалагам се, че си го нагласила така, защото си знаела, че телефонът ми е на път да угасне, нали? — Тя имаше подчертани скули и мънички лунички по носа. Широката й челюст се движеше, докато дъвчеше дъвка „Джуси фрут“. — Къде ти е медальонът?
Ръката на Ема се стрелна към ключицата й и тя безпомощно сви рамене.
Лоръл отвори леко уста и се изсмя подигравателно.
— Но аз си мислех, че е толкова важен за теб — рече тя с леден глас. — Нещо, което никой друг няма. Единствения начин да ми го вземат, е като ми отрежат главата. — Гласът й стана доста мелодичен, докато се опитваше да имитира този на Сътън.
— Момичета, не се карайте — предупреди ги господин Мърсър, протягайки ръка над масата, за да вземе куфарчето си и връзката ключове.
— Да, не се карайте — рече и госпожа Мърсър. — Просто донеси чантите, Лоръл. Имаш трийсет секунди. — Лоръл се завъртя и започна да се изкачва по стъпалата. — Коя кола ще вземеш? Сътън, твоята още ли е у Мадлин?
Госпожа Мърсър се обърна към Ема в очакване на отговора й.
— Ами, да? — предположи Ема.
— Ще вземем моята — извика Лоръл от горния етаж.
Госпожа Мърсър избута Ема във фоайето. Носът я засърбя от миризмата на парфюм „Фракас“. Тя се вгледа в очите на жената, опитвайки се да й внуши коя е всъщност… и каква не е. Не може да не разпознае собствената си дъщеря, нали?
Но госпожа Мърсър просто постави ръце на раменете й. На врата й изпъкна сухожилие.
— Би ли се държала нормално днес? — Тя затвори очи и въздъхна тежко. — Подготвяме голямо парти за рождения ти ден след две седмици. Поне веднъж се постарай да го заслужиш.
Ема примигна и кимна бързо. Очевидно те наистина не й вярваха.
Лоръл изтрополя надолу по стълбите, носейки два сака и две чанти. Тя тикна в ръцете на Ема обувките, които госпожа Мърсър беше извадила, сака за тенис и една бежова кожена чанта, която Ема не беше виждала. Тя надникна вътре. Във вътрешните й джобове се виждаха портмонето и айфонът с розов калъф. На дъното имаше моливи, химикали, спирала „Диор“ и чисто нов айпад. Ема повдигна вежди. Поне най-накрая щеше да разбере какво представлява айпадът.
Господин Мърсър отвори широко предната врата.
— Махайте се оттук.
Лоръл изприпка на верандата, ключовете в ръката й подрънкваха. След като обу обувките си, Ема я последва.
Щом излезе навън, по челото й изби пот. На отсрещната морава съскаха пръскачки, а на завоя малки деца, облечени в училищни униформи, чакаха автобуса. Докато прекосяваше алеята, потраквайки с токчета, Лоръл погледна през рамо към Ема.
— Много тъп опит да се опиташ да се измъкнеш от училище. — Тя натисна бутона за дистанционно отключване на вратите на колата й. След като изпиука два пъти, черният фолксваген джета, паркиран под баскетболния кош, се отключи. — Отдавна изгубената ти сестра-близначка? Откъде пък ти хрумна това?
Ема отново погледна към другата страна на улицата. Не спираше да се надява, че Сътън ще се появи на тротоара, готова да й се извини и да обясни изчезването си. Над цветните лехи невъзмутимо жужаха пчели. По улицата мина камионът на озеленителите. Планинската верига, в която се гушеше каньонът Сабино, блестеше на слънцето.
— Ехо, космически кадет?
Ема примигна. Лоръл се приближи до нея с малък бял плик в ръка. На него с големи печатни букви беше написано СЪТЪН.
— Намерих го под чистачката. — Гласът на Лоръл преливаше от горчивина. — Да не би да имаш нов таен обожател?
Ема огледа плика. В горния му десен ъгъл се бяха напъхали няколко листенца от цветни пъпки. Трябваше ли да отвори нещо, което не е предназначено за нея? Но Лоръл продължи да го гледа очаквателно и да пука балончета от дъвка в ухото на Ема.