Когато завиха към училището, Ема погледна към полицейския участък. На паркинга му имаше шест полицейски коли. Някакъв полицай хвърли угарката си на тротоара и я размаза с крак.
Лоръл сви по един полегат път и мина покрай табела с надпис „Паркинг гимназисти последна година“. Тя погледна Ема с крайчеца на окото си.
— Не може постоянно да лъжеш мама къде ти е колата. А не ми се иска през цялата година да ти бъда шофьор.
Изведнъж Ема се сети нещо. Тя се обърна към сестрата на Сътън.
— Защо просто не дойде с твоята кола на купона у Ниша?
Лоръл изду бузи раздразнено.
— Пф-ф-ф. Защото татко я закара на сервиз, знаеш много добре.
Те минаха покрай редицата паркирани коли. Настроенията бяха като на купон преди началото на футболен мач. Децата стояха облегнати на броните на автомобилите си и пиеха сокчета „Джамба джус“. Някакви момчета играеха футбол на малкия прашен площад вдясно от паркинга. Три красиви момичета с карамелени чехли „Хавайана“ гледаха слайдшоу от ваканционни снимки на екрана на лаптоп, подпрян на едно Мини хечбек.
Сътън е мъртва, помисли си отново Ема. Тази мисъл не спираше да я връхлита като поредица разбиващи се в скала вълни. Трябваше да направи нещо. Не можеше дълго време да го таи в себе си. Независимо какво я предупреждаваше бележката. Сърцето й се разтупка силно.
Лоръл паркира до големия кош за отпадъци, който вече беше пълен до ръба с бутилки от минерална вода и пластмасови чаши за кафе. Щом угаси двигателя, Ема хвана дръжката на вратата, изскочи от колата и пое през поляната към полицейското управление.
— Хей! — извика Лоръл след нея. — Сътън? Къде отиваш, по дяволите?
Ема не отговори. Тя мина през драскащия храсталак, който разделяше училището от полицейския паркинг. Една калина я одра по ръката с клоните си, но тя не забеляза. Излезе на тясна поляна и хукна към вратите на сградата.
Вътре беше хладно и тъмно. Голямата стая, в която бяха подредени няколко бюра, миришеше на пиле по китайски и пот. Звъняха телефони, пропукваха радиостанции, отнякъде се чуваше спортно радиопредаване. Щорите бяха покрити с прах, на пода до вратата имаше смачкана кутийка от Фанта, пълна с цигарени угарки. На стената в дъното висеше голяма дъска за съобщения, на която бяха закачени плакат с надпис „АКО ВИДИШ НЕЩО, СПОДЕЛИ“ и списък с издирваните престъпници. Погледът й беше привлечен от черно-бяла снимка на младо момче с тъмна коса и познати сантиментални очи.
ИЗЧЕЗНАЛ ОТ 17 ЮНИ. ТЕЪР ВЕГА.
Същият зловещ постер, който Ема беше видяла във Фейсбук страницата на Сътън.
Един белокос възрастен мъж, облечен с тренчкот, заемаше по-голямата част от единствената пейка. Китките му бяха оковани с белезници. Когато видя Ема, лицето му светна и той й се ухили мазно, сякаш искаше да й каже „Аз съм от онези типове, които показват срамните си части на малки момиченца“.
— Мога ли да ви помогна?
Ема се обърна. Един млад полицай с късоподстригана, руса до бяло коса, я гледаше иззад едно голямо бюро. Малкият вибриращ вентилатор духна застоял въздух в лицето й. Скрийнсейвърът на монитора му показваше две опулени хлапета с бейзболна и гимнастическа униформа. Ема погледна белезниците, окачени на колана му и пистолета в кобура. Облиза устните си и пристъпи към него.
— Искам да съобщя за изчезнал човек. И вероятно за убийство.
Бледите, почти незабележими вежди на русокоското се изстреляха нагоре.
— Кой е изчезнал?
— Близначката ми. — След това всичко, което се беше случило до този момент, се изля от устата й като кръв от прясна рана. — Снощи смятах, че просто не сме се разбрали и че Сътън е добре — завърши тя. — Но тази сутрин получих това. — Тя разгъна бележката и я приглади върху бюрото на полицая.
Сътън е мъртва. Не казвай на никого. Продължавай да играеш ролята… или ти си следващата.