Той отстъпи назад, скръсти ръце на гърдите си и я погледна така, сякаш казваше: „Шегуваш ли се?“.
— Човек би си помислил, че момичето, чиято кола е конфискувана, ще гледа да стои далеч от неприятностите. Нали знаеш, че глобата може да нарасне.
— Но… — Ема млъкна безпомощно. Не знаеше какво да каже. Телефонът на русокосото ченге иззвъня и той го вдигна. През входната врата влетя друг полицай с кафява каубойска шапка и се отправи към едната от стаите за разпит.
— Ето. — Детектив Куинлън подхвърли портмонето на Ема с отвратено изражение на лицето. След това се наведе към нея. — Сега ще те откарам обратно в училище. Ако отново те видя тук, ще те затворя в килия за през нощта. Да видим дали ще ти хареса. Ясен ли съм?
Ема кимна.
Куинлън я поведе към вратата и през паркинга. За голям неин ужас той отключи полицейската кола и й махна с ръка да сяда отзад.
— Влизай вътре.
Ема зяпна.
— Сериозно ли?
— Аха.
Тя стисна юмруци. Невероятно. След миг вече сядаше на задната седалка в полицейска кола, където сядаха престъпниците. Вътре миришеше на повръщано и на освежител за въздух. Някой беше написал ЗАДНИК на тапицерията от изкуствена кожа. Куинлън се настани зад волана и запали двигателя.
— Отивам до „Холиър“ — каза той по радиото, прикрепено към централната конзола. — Ей сега се връщам. — Ема се свлече надолу върху седалката. Добре поне, че не пусна сирената.
Докато Куинлън излизаше от паркинга, тя постепенно започна да осъзнава реалността. Беше лесно — дори забавно — да се преструва на Сътън на купона. Но тя искаше да се срещне с нея, не да заживее живота й. И въпреки че винаги беше искала да разследва някое престъпление, никога не си беше представяла, че ще участва в нещо подобно. Но щом нямаше кой да й повярва — а кой друг, ако не семейството на Сътън и полицията? — Ема просто нямаше кой знае какъв избор. От нея зависеше да разбере какво точно става тук.
Но всъщност тя не беше сама. Отново се замислих защо съм тук с Ема, защо наблюдавам всяко нейно движение, защо се мъкна подире й, докато тя навлиза в живота ми, движи с приятелите ми и целува гаджето ми. Старата госпожа Хънт, зловещата ни съседка с многото котки, веднъж ми беше казала, че призраците остават в този свят, когато имат някаква недовършена работа, която им пречи да преминат в отвъдното. Може би точно затова бях тук — за да разкрия собственото си убийство.
11.
Пази се от дяволското дете!
Десет минути по-късно Ема стоеше в дамската тоалетна на първия етаж в гимназията „Холиър“. Малкото помещение, облицовано с розови плочки, миришеше на парфюм „Аякс“ и на застоял цигарен дим. Слава Богу, под вратите на кабинките не се виждаха крака и пред умивалниците не се бяха струпали момичета.
Тя погледна към разплаканото си лице в огледалото. Под очите й имаше тъмни кръгове, тревожни бръчки на челото й, червени петна по бузите и брадичката, каквито винаги се появяваха, когато беше плакала. Тя се опита да се усмихне, но крайчетата на устата й бързо увиснаха надолу.
— Я се вземи в ръце — смъмри тя отражението си. — Можеш да се справиш. Можеш да бъдеш Сътън.
Трябваше да го направи, поне докато намери някой да й повярва. Предишната вечер се беше справила добре, разбира се, но това беше преди да разбере както става всъщност.
Връхлетя я нова вълна от тъга и по бузите й се затъркаляха сълзи. Тя откъсна една хартиена салфетка от диспенсъра. Колко ли пъти Сътън е използвала тази тоалетна? Колко ли пъти се е оглеждала в огледалото? Как ли би се чувствала, ако разбере, че Ема е заела мястото й?
Честно казано, не бях съвсем сигурна. Как би могла Ема да открие кой ме е убил… като се представя за мен? Струваше ми се невъзможно. И все пак… Ема беше единствената, освен убиеца ми, която знаеше, че съм мъртва. Тя беше единственият ми шанс.
Звънецът иззвъня. Ема мацна под очите си малко коректор, който беше открила в чантата на Сътън, оправи косата си и излезе от тоалетната, опитвайки се да изглежда самоуверена, въпреки че коремът й се свиваше от притеснение. Коридорът беше пълен с хора, които ровеха из шкафчетата си, момичета се прегръщаха и си разказваха случки от лятната ваканция, а момчета, облечени с футболни и баскетболни якета, се блъскаха покрай фонтаните.
— Здрасти, Сътън! — извика някакво момиче, което мина покрай нея. Ема се насили да се усмихне.
— С нетърпение очаквам купона за рождения ти ден! — извика едно момче от другия край на коридора. В съседната класна стая две тъмнокоси момичета зашушукаха и я посочиха. Ема отново се сети за бележката. Всеки би могъл да я напише… дори някой от училище.