Само ако го бях оставила нарочно. Само ако бях оставила на Ема тонове улики кой ми беше причинил това — като например да нарисувам една голяма мишена на челото на убиеца, може би. Но й се възхитих за това как внимателно прегледа всяко листче хартия в портмонето ми, сякаш то съдържаше някакво жизненоважно доказателство. Освен това си направи списък със съучениците ми от различните курсове; записа си неща като „Сиена, два чина след мен, история: усмихва се, изглежда приятелски настроена, спомена за някакъв «инцидент с яйце»“ и „Джеф, по диагонала, геометрия: не спира да ми хвърля странни погледи, пошегува се (?), че днес изглеждам «по-различно»“. Дали и аз щях да се сетя да го направя, ако местата ни бяха разменени? Дали щях да се втурна да отмъщавам за сестрата, която дори не познавам? Но забелязах и още нещо в Ема: как върви по коридора със здраво стиснати устни, сякаш сдържа дъха си. Как се втурва в дамската тоалетна и се взира в огледалото, сякаш за да намери смелост да продължи. И двете криехме тайни. И двете бяхме толкова самотни.
Ема отвори гардеробчето си. То беше празно, с изключение на една парцалива тетрадка и две снимки на Сътън, Мадлин и Шарлът, залепени от вътрешната страна на вратичката. Точно когато се канеше да събере всички учебници, които беше получила днес и някак си да ги натъпче в кожената чантичка на Сътън — що за идиот е да не се сети да вземе раничка за училище! — тя усети нечия ръка на рамото си.
— Да не си решила да зарежеш тениса?
Ема се обърна. Шарлът беше застанала пред плаката с надпис „ЗАЩО НАРКОТИЦИТЕ НЕ СА ГОТИНИ“. Беше вързала червената си коса на висока опашка и беше облякла бяла тениска, черни спортни шорти и сиви маратонки „Найк“. През рамо беше метнала същия сак, какъвто майката на Сътън й беше приготвила сутринта.
Тенис. Точно така.
— Мислех си за това — промърмори Ема.
— Не, не си. — Шарлът я хвана под ръка и я поведе по коридора. — Хайде. Лоръл остави екипа ти в съблекалнята на отбора, след като сутринта се опита да влезеш в затвора. Маги ще ни убие, ако закъснеем.
Докато двете вървяха, Ема поглеждаше към Шарлът, изненадана, че е в отбора по тенис. С широките си рамене и яка фигура тя приличаше повече на борец. Ема прехапа виновно устни. Каква злобна мисъл.
Не по-злобна от моите, съдейки по онова, което си спомних. И някак си имах усещането, че това е само върхът на айсберга.
Ема и Шарлът бързаха по коридора на годишника, който беше украсен със снимки на ученици от предишни години. Ема забеляза фотография на Сътън, която се смееше заедно с приятелките си на двора пред училището. До нея висеше любителска снимка на Лоръл и познато тъмнокосо момче, седнали на скамейките до игрището, заети с борба с палци. Ема със закъснение го разпозна. Това беше същото момче от дъската със снимки в стаята на Сътън… и от плаката „Изчезнал“, който висеше в полицейското управление: Теър, братът на Мадлин. Ема се запита какво ли му се е случило. Къде и защо е избягал? Ако въобще е избягал, също като Сътън.
— Как мина денят ти? — Опашката на Шарлът я плесна по гърба.
— Ами, добре. — Ема се стрелна покрай две момичета, които вървяха в другата посоки, понесли сценария на „Моята прекрасна лейди“. — Макар че всичките ми учители се държаха така, сякаш искат да ми отрежат главата.
Шарлът изсумтя.
— Като че ли си изненадана от това.
Ема прокара пръсти по грапавия ремък на сака. Да, искаше й се да признае. Не й се случва всеки ден някой учител да я нарече „дете на дявола“ или да я накара да седне на първия чин, за да може „да я наглежда“, или да я погледне и да каже: „Всички чинове са закрепени за пода, Сътън. Просто исках да те информирам“. Ами, добре.
Но Шарлът вече беше започнала да се оплаква от учителя си по физическо и нещо, което тя нарече „вонливия отдушник“.
— А госпожа Грейди по история се е заяла с мен — оплака се тя. — След като звънецът би, тя ме извика при катедрата и започна: „Ти си умно момиче, Шарлът. Не се занимавай с онези момичета, с които обикновено те виждам. Направи нещо в живота си!“ — Тя завъртя очи.