Той погледна към големия дървен пясъчник от другата страна на оградата. В пясъка бяха забравени две лопатки и формички за замъци. Ема беше готова да се обзаложи, че там смърди на урина.
— Обкръжението ти не е моят тип.
Ема сви рамене. Тя също не беше съвсем сигурна дали е нейният тип.
— Никой нямаше да те кара да разговаряш с тях. Нали аз те поканих.
Той зачовърка някаква раничка върху коляното си.
— Наистина ли? Аз си помислих, че ми готвиш номер. Страхувах се, че ако дойда на купона… знам ли. Някой ще пусне найлон със свинска кръв върху главата ми или нещо такова, като в хорър филмите.
— Не бих ти скроила номер!
Итън изсумтя.
— Сътън Мърсър не би скроила номер? — Той я погледна подозрително.
Ема гледаше блестящата мрежа в средата на корта. Тя нямаше представа какво би или не би направила Сътън. Всичките коментари от учителите, папката в полицията… Беше започнала да се чувства лично отговорна за тях, макар да нямаше ни най-малка представа за какво става въпрос.
Тя бръкна в пликчето с бонбони и загреба цяла шепа. Разсеяно започна да ги подрежда във формата на ухилено личице на бедрото си: две сини „M&M“ за очи, зелен нос и усмивка от червени и кафяви бонбонки.
— И ти ли го правиш? — попита Итън.
Ема го погледна.
— Кое?
— Да оформяш с храната си личица. — Итън посочи с пръст творението на Ема.
Ема наведе глава.
— Правя го още от дете. — Беше оформяла усмихнати личица от шоколадовите пръчици върху сладоледените мелби или с допълнителен кетчуп, когато изядеше всичките си пържени картофки. Един от психолозите я беше хванал да прави усмихнато личице от ядки по време на една сесия и й каза, че вероятната причина за това е, че е самотна. Но тя просто смяташе, че всичко, което яде, заслужава да има индивидуалност.
Итън хвърли едно бонбонче в устата си.
— Когато бях малък, татко ми направи една белгийска кифличка, която нарекохме Боб. Боб беше най-обикновена кифличка с две големи боровинки за очи, нос от бита сметана…
— Нека позная! — прекъсна го Ема с усмивка. — И бекон за уста?
— Грешка. — Итън я посочи с пръст. — Парче „медена роса“!
— Пъпеш върху кифла? — Ема направи отвратена физиономия. — Пфу!
Итън се ухили и поклати глава.
— Не мога да си представя, че Сътън Мърсър играе с храната си.
— Има много неща, които не знаеш за мен — подразни го Ема. — Аз съм огромна загадка. — Повече, отколкото можеш да си представиш, добави мислено тя.
Итън кимна одобрително.
— Загадките са хубаво нещо. — Той се наведе още малко към нея и ръката му се допря до рамото й. Той не се отдръпна веднага. Нито пък тя. За миг й се стори, че той се усмихва на нея, а не на момичето, което приемаше за Сътън Мърсър.
Цък! Прожекторите над главите им угаснаха, потопявайки корта в мрак. Ема се вцепени и изписка тихо.
— Няма страшно — рече Итън. — Мина времето, за което си платила.
Той й помогна да стане и двамата заедно се запрепъваха към вратата. След като се качи в колата си и запали двигателя, Итън подаде глава през прозореца и я изгледа продължително.
— Благодаря ти, Сътън — каза той.
— За какво? — попита Ема.
Той махна с ръка към корта и небето.
— За това.
Ема му се усмихна в отговор с надеждата, че ще й каже още нещо. Но той даде на заден ход и зави към изхода. От тонколоните в колата му се носеше песента „Светулки“ на Аул Сити. Тя беше от любимите на Ема. Когато излезе на улицата и се отдалечи, Ема се облегна на мрежестата ограда и се отпусна на топлия асфалт. Поне един човек тук беше нормален. Жалко, че беше единственият, който като че ли не искаше да има нищо общо с живота на Сътън.
Но докато го наблюдавах отгоре, аз изпитах съмнение. В Итън имаше нещо, което ме караше да мисля, че той е много по-свързан с живота ми, отколкото разкриваше.
14.
Класическа Ема
Във вторник следобед се струпаха злокобни гръмоносни облаци и треньорката Маги обяви по високоговорителя, че тренировката по тенис се отменя. Ема почувства такова облекчение, че едва не се хвърли на врата на учителя си по история. Краката я боляха от тренировката предишния ден и вечерната сесия с Итън.
В края на деня, докато Ема въвеждаше комбинацията за отключване на шкафчето на Сътън, нечия ръка се плъзна по кръста й и я дръпна силно. Тя се завъртя и се озова пред Гарет, който поднесе букет лалета към лицето й.